— Нещо друго, сър?
— Не. Щом науча нещо от проверката, ще ти кажа.
ВАШИНГТОН, ОКРЪГ КОЛУМБИЯ
Хотел „Уилард“ бе познат на не едно поколение и бе преживял множество преобразявания от времето, когато беше нещо като втори дом за сенатори и политиката не беше постоянна професия, а само временно призвание. Прославен като едно от най-хубавите заведения в града, хотелският бар „Робин“ излъчваше атмосфера на богатство, власт и привилегии с дискретното си осветление, тежки дървени мебели и опитен и незабележим персонал.
Мърсър пиеше първата си водка за деня и мислеше дали не трябваше да проучи Прескът Хайд в „Нексис“. Мощната новинарска система съдържаше обща информация за заместник-държавния секретар, но Мърсър не си бе направил труда. Кой знае защо имаше смътно предчувствие, че срещата ще бъде напразна загуба на време.
В „Робин“ беше учудващо оживено за делничен ден. През няколко стола от Мърсър двама мъже обсъждаха законопроект, който предстоеше да бъде внесен в Конгреса. Групи от мъже и жени разговаряха около многобройните ниски маси. Облечени в черно сервитьорки сновяха насам-натам с подноси, отрупани с напитки и ястия. Движенията им приличаха на танц. На Мърсър му беше приятно да гледа хора, които си вършат добре работата. Той подозираше, че сервитьорките са по-добри в професията си от високопоставените лица, които обслужваха.
— Доктор Мърсър? — попита управителят на ресторанта. — Компанията ви е тук.
— Благодаря. — Мърсър погледна стария си часовник „Таг Хойер“. За негова изненада Хайд бе дошъл навреме.
Докато вървеше след управителя, Мърсър изведнъж почувства, че стомахът му се свива. Усещането му бе познато. Шесто чувство, което безброй пъти бе запазвало живота му. Беше го спасило, докато работеше под земята, когато милиони тонове можеше всеки момент да се срутят и опасността идваше не от природата, а от човешки същества. Чувството му подсказваше, че нещо не е наред. Той се обърна рязко и огледа посетителите в бара. Нямаше нищо необичайно, но Мърсър усети, че кожата му настръхна, без да знае защо. Той продължи да върви след управителя.
Преследвачката не беше сигурна дали са я видели, но заповедите бяха недвусмислени. Тя седеше в ъгъла, прелиствайки пътеводител на Вашингтон, когато почувства погледа на Мърсър да се плъзга покрай нея.
Жената бръкна в джоба на полата си, уверявайки се, че гънките на пуловера прикриват движенията й, и щракна два пъти минипредавателя, какъвто носеше всеки от екипа. След няколко секунди влезе друг член на групата, повикан с подобен сигнал от водача им. Жената не показа с нищо, че познава колегата си. Тя изпи остатъка от безалкохолната си напитка и извика сервитьорката да донесе сметката й.
Никое наблюдение не е застраховано от разкриване. Обикновено са необходими десетина души, за да следят денонощно и най-големия параноик, без той да се усети. Интересът към Мърсър обаче беше толкова голям, че всичките дванайсет оперативни агенти, изпратени в Мериланд, получиха задачата да го държат под око и да докладват за всяко негово движение. Жената излезе от хотела, за да хване такси. Тогава осъзна, че не й бяха казали кой е Филип Мърсър, нито защо се интересуват от него.
— Предполагам, че вие сте доктор Мърсър — засмя се Прескът Хайд на нескопосания си опит да се пошегува и протегна ръка.
Беше на петдесет и няколко години, плешив. Пълнотата му показваше, че си угажда. Носът му беше голям, брадичката мека, а лицето овално, придавайки му открит и предразполагащ вид. Но докато се ръкуваше с него, Мърсър забеляза, че очите му зад очилата с позлатени рамки са непреклонни.
— Приятно ми е да се запознаем, господин заместник-държавен секретар.
— Мисля, че вчера се разбрахме за това. Моля, наричай ме Бил, съкратено от бащиното ми име Уилям. Не обичам да ми викат Прескът — отново се усмихна Хайд. Зъбите му бяха съвършени.
Докато поръчаха, говореше предимно Хайд, който се оказа любезен и словоохотлив. Разказваше за последните скандали в коридорите на властта с осведомеността на вътрешен човек и с любовта на клюкаря към догадки. Мърсър си поръча още една водка, докато чакаха храната. Хайд пиеше минерална вода.
— Исках срещата ни да бъде спокойна, да се поопозна-ем, защото имам чувството, че известно време ще работим заедно. Но следобед имам неотложен ангажимент, затова се опасявам, че разполагаме с малко време. — Хайд говореше така, сякаш предварително бе написал думите си, бе ги наизустил и ги бе репетирал.
— Разбирам. И аз се боя, че следобедът ми е зает — каза Мърсър. Пол Гордън, бившият жокей, който притежаваше „При Дребния“, беше букмейкър в Арлингтън. До дербито в Кентъки оставаха само две седмици и Мърсър трябваше да обмисли стратегията си.