— Цялото ми тяло е в рани.
Двамата успяха да преминат през токсичната зона и запълзяха по лек наклон. Живакът бе изровил бразди и се стичаше надолу.
Пристъпите на кашлица на Мърсър ставаха все по-редки, но по-ожесточени. За разлика от Селоме, която имаше малко място между тялото си и стените на тунела, той не можеше да помръдне и кашлицата разтърсваше гърдите му, без да намери отдушник. Трябваше да се подготви за болката, когато почувстваше, че наближава поредният пристъп. В устата си усещаше соления вкус на кръвта, излизаща от разкъсаните си бели дробове.
Мърсър се заклещи.
Борейки се с паниката, той разкърши рамене и се опита да се придвижи напред, но колкото повече усилия полагаше, толкова повече тунелът сякаш се стесняваше около него, досущ болезнена хватка на питон. Земята под него се бе втърдила и колкото и да се опитваше да забие ръце в нея, беше като цимент и пръстите му се разкървавиха.
Селоме видя трескавите му движения.
— Какво става?
— Боя се, че се заклещих.
— Как така?
— Не мога да помръдна нито напред, нито назад.
— Опитай се! — В тясното пространство гласът й прозвуча приглушено, сякаш говореше от другата страна на стена.
— Да не мислиш, че лежа и дремя? — троснато отговори Мърсър, но не можа да си поеме достатъчно въздух, за да придаде сила на думите си. Имаше чувството, че се задушава.
— Извинявай. Какво искаш да направя?
— Хвани ме за краката и дърпай с всичка сила. — Мърсър едва дишаше и изпита желание да изкрещи.
След пет минути Селоме успя да го издърпа на малко по-широко място. Той се успокои, но въпреки това усети, че го обзема паника. Раменете и гърба му бяха осеяни с капки кръв.
— Трябва да се върнем.
— Но тунелът е блокиран от срутилата се пещера.
— Не чак дотам. Трябва да намерим място, където да минеш пред мен.
— А ти?
— После ще видим.
След два часа пълзене заднешком те стигнаха до по-широко място. Мърсър легна по гръб. Селоме започна да се промъква върху него и сложи глава на гърдите му за миг.
— Господи, внимавай — извика той. — Няма място за ерекция.
— Какво ще правим сега? — попита тя, след като мина пред него.
— Ти ще продължиш. Вземи фенерчето и автомата и се опитай да се измъкнеш оттук. — Мърсър говореше монотонно, но се радваше, че Селоме не може да види лицето му.
Напомни си, че паниката е реакция пред неизвестността, но този път нямаше какво да му вдъхне увереност, за да не изгуби разсъдъка си.
— Не мога.
— Нямаш избор. — Мърсър знаеше, че може би няма да оцелее, но мислеше за другите. — Четирийсет миньори чакат да бъдат спасени и ако и двамата умрем, и те ще загинат.
— Не ми пука за тях, по дяволите, а за теб. — Селоме започна да хлипа.
Той протегна ръка и погали глезена й, смъквайки чорапа й, за да докосне гладката й кожа.
— И аз държа на теб. Но ако не отидеш да потърсиш помощ, няма да мога да те заведа на изпълнена със секс ваканция на някое екзотично място.
— Обещаваш ли?
— Още не съм те излъгал за нищо. — Мърсър отново се закашля.
— Не мога да те оставя.
Викът й го накара да изтръпне. Не искаше да умре сам, но положи усилия да се стегне и да забрави за собствените си потребности. Опита се да нормализира дишането си и да изплюе кръвта от устата си.
— Тръгвай. Трябва да намериш изход от тук. Не искам смъртта ти да тежи на съвестта ми. Не можеш да ми причиниш това.
Селоме преглътна сълзите си.
— А манерката и фенерчето?
— Вземи ги.
— Филип, мисля, че аз… — Тя се бореше с думите и чувствата си и преди да направи признание, промени решението си. — Мисля, че трябва да отидем в Египет, на пътешествие по река Нил. Винаги съм искала да видя древните паметници там.
— Ще се обадя на туристическата агенция, след като тръгнеш.
Селоме запълзя напред и след няколко метра се изгуби от погледа му. Мърсър видя, че след няколко крачки тунелът се разширява, но не беше в състояние да стигне дотам. Скалите не го пускаха от прегръдката си. Трябваше да се пребори с паниката и отчаянието. Не страдаше от клаустрофобия, но усети как вледеняващите й пипала се протягат към него и сграбчват тялото и белите му дробове. Мърсър пое няколко глътки въздух, който беше толкова мръсен, че повърна.
Беше сам, обвит в мрак, по-страшен и от смъртта. Опита се да се придвижи напред, но тунелът го притискаше отвсякъде и го държеше в безмилостната си хватка. Тъмнината беше непрогледна. Кожата му настръхна от тишината. Съзнанието му неистово искаше да се освободи от тази гробница. Мърсър едва изви глава. От тавана се посипа живачна руда.