— Пилотът не може да се приземи. Няма достатъчно място. Ще трябва да скочим. Ти си пръв — изкрещя Чавес. Ръката му още притискаше раната на крака на другаря му. — Аз трябва да се грижа за него.
Мърсър изпразни пълнителя на картечницата, стреляйки към лагера, и взе автомата М — 16 на ранения морски пехотинец. Хеликоптерът отново се сниши над купчината камъни и той скочи към отворената врата.
В същия миг хеликоптерът се заклати и гърдите на Мърсър се удариха в долната част на вратата. Преди да го прониже болка, той почувства как ребрата му се търкат едно в друго. „Блекхоук“ се издигна над могилата и Мърсър се озова във въздуха, като безполезно размахваше крака, а болката не му оставяше сили да се държи за рамката.
Пилотът видя какво става и без да обръща внимание на турбуленциите и близостта на въртящата се перка до земята, наклони хеликоптера и Мърсър успя да се изтегли вътре, после отново премина над купчината, за да вземе Чавес и ранения командос.
Стрелбата се засили. Куршумите рикошираха в кабината на хеликоптера. Мърсър стреляше с една ръка, докато лежеше, подавайки се навън, за да помогне на Чавес. Той хвана ранения морски пехотинец, когато трета граната взриви върха на могилата. Херикоптерът се наклони от експлозията и командосът се изплъзна от ръката на Мърсър. Той и Чавес изчезнаха в пламъците, пушека и отломките.
Пилотът издигна хеликоптера и полетя над пустинята, отвъд обсега на оръжията на суданците. Мърсър седеше вцепенен и гледаше надолу, сякаш можеше да съживи двамата мъртви морски пехотинци, като не мърда. Той положи усилия да примигне, за да прогони ужаса, който видя в очите на ефрейтор Чавес в мига на смъртта му. След две минути Мърсър си сложи слушалките.
— Как е хеликоптерът? — попита той. Гласът му звучеше така, сякаш принадлежеше на друг човек, който още можеше да действа и да разсъждава трезво, и да го е грижа какво ще се случи по-нататък.
— Добре. Съжалявам за приятелите ти там долу. Не можех да направя нищо — отговори пилотът. Това не беше извинение, а отчитане на факт по време на война.
— Каква е позицията на онзи хеликоптер?
— Чакай малко — каза пилотът и Мърсър реши, че той превключва честотите, за да говори с кръжащия АУАКС. — Изчезнал е от радара преди около пет минути на кило-метър-два от лагера и след минути е бил забелязан отново да се движи на изток. Веднага след това „Небесни очи“е загубил сигнала.
— Отправи се на изток след него. Подозирам, че хеликоптерът, който преследваме, е товарен, много по-голям от нашия, и се движи бавно. — Предположението на Мърсър се основаваше на налудничавия план на израелците да намерят кивота със завета. Нямаше представа какви са размерите на легендарния предмет, но смяташе, че за всеки случай израелците са изпратила голям хеликоптер.
Той подаде глава в пилотската кабина.
— Кой си ти, по дяволите? — Пилотът се стресна, като видя цивилен.
— Филип Мърсър, човекът, когото дойдохте да спасите.
— Имаме заповед да те оставим във временната база — каза помощник-пилотът.
— Добре, но ако го направите, няма начин да хванем онзи хеликоптер. Чавес ми каза, че самолетите АУАКС не могат да го проследят, и ние сме единствените наоколо, които могат да го сторят.
Двата мотора изреваха от подадената максимална тяга и леко натовареният „Блекхоук“ се понесе със скорост триста километра в час. Земята отдолу се превърна в размазано петно. Мърсър се настани на седалката до отворената врата и закопча предпазния колан, като гледаше екрана на радара в пилотската кабина, търсейки израелския хеликоптер.
Болката в гърдите му беше нетърпима. Той намери комплект за първа помощ под седалката и изпи няколко болкоуспокояващи хапчета. После извади джобно ножче, сряза два предпазни колана и ги уви около гърдите си. Импровизираната превръзка беше опасна, но за пръв път, откакто хеликоптерът „Апачи“ се взриви над главата му, можеше да диша малко по-нормално. Мърсър избърса потта от челото си. Вече не се страхуваше, че има живачно отравяне. Не бе преставал да се поти, откакто се втурна в мината заедно със Селоме и диамантите.
— Ето го! — извика помощник-пилотът. — На около три километра пред нас.
„Блекхоук“ наближаваше брега на Червено море и времето се влошаваше. Вятърът носеше проливен дъжд и по предното стъкло се посипаха капки. Масивните скали, които предпазваха африканския бряг от опустошителната мощ на океана, изчезнаха. Пилотът се справи отлично с драстичната промяна. След минута щяха да бъдат над Червено море, а после, ако бягащият хеликоптер не променеше посоката, щяха да навлязат във въздушното пространство на Саудитска Арабия.