Хеликоптерът се приземи меко. От вратата изскочиха двама войници, които насочиха оръжията си и огледаха с прибори за нощно виждане площада на юг от двореца на Ирод. Моторът заглъхна и перките започнаха да се въртят все по-бавно, докато накрая спряха.
Литвинов разкопча предпазния колан и слезе.
— Ако Левин ме иска мъртъв, нямаше да ни позволи да кацнем — увери той единия от личните си телохранители.
Левин се бе обадил сутринта. Държа се така, сякаш нямаше никакви грижи, и каза на Литвинов, че ще се предаде, но само ако се срещнат в Масада.
— Чакай тук. — Литвинов не обърна внимание на обезпокоеното изражание на бодигарда си. — Той иска да се срещнем сами на горната тераса на двореца на Ирод. След малко ще се върна.
Министър-председателят бързо изчезна в мрака. Лъчът на фенерчето му потрепваше, докато вървеше на север. Литвинов се опитваше да не мисли за нищо, докато крачеше покрай стените на древните складове и разрушените основи на римската административна сграда. Нощта беше топла, но соленият бриз беше-хладен. Оределите му коси се развяваха. Вятърът вдигаше прахоляк от земята.
Той подмина стълбите, водещи към по-долните тераси на двореца, и продължи през каменния лабиринт, докато стигна до полукръгла стена, надвиснала над северния край на Масада като носа на голям кораб. Беше тъмно и надолу не се виждаше нищо, но Литвинов усети бездната на няколко метра от него.
— Знаех, че ще дойдеш — извика глас в мрака. Министър-председателят се обърна по посока на гласа и застана с гръб към пропастта.
— Как се осмеляваш да оскверняваш това място, като идваш тук? Унищожи почти всичко, което представлява Масада.
Литвинов не искаше да говори за това с Левин, но чувствата надделяха. Омразата. Гневът.
— Унищожил? Не, Давид, напротив, направих всичко възможно и почти успях да върна на Израел най-жадуваната му историческа реликва.
Левин влезе в светлината на фенерчето. Нищо в позата му не показваше, че съжалява за онова, което е извършил. Дори беше с униформата си. Сравнен със забележителната му фигура, Литвинов беше нисък, побелял и уморен възрастен човек, който изглеждаше не на място, навсякъде другаде, освен в кабинета си.
— Е, всичко свърши. Левин се засмя.
— Наистина ли мислиш, че всичко свърши? Толкова ли си наивен? Всичко това не беше само мое дело. И други работеха с мен, властни мъже и жени, мнозина от правителството ти. Този път не успяхме, но това не означава, че няма да продължим. Ще намерим кивота и ще възстановим Храма, а после ще избием палестинците. Не можеш да ни спреш.
— Вероятно не мога, но това няма значение — каза Литвинов и думите му озадачиха министъра на отбраната. — Символите могат да завладяват, но само хората са способни да им дадат сила. Дори да беше намерил кивота, мислиш ли, че щеше да осъществиш всички онези неща, които искаш? Вълнението около откриването му щеше да продължи само до следващия конфликт или война. Вече никой не се интересува от това. Хората не искат символи.
— Грешиш — рязко възрази Левин. — Сега символите са необходими повече отвсякога. Светът се разпада. Америка превръща планетата ни в безличен търговски център. Трябва да запазим различията си. Нужно ни е нещо, което да ни напомня, че преди всичко сме евреи, израелци, американци или европейци. Само това ни е останало.
— Съгласен съм с теб, но това не е начинът.
— Давид, приятели сме отдавна…
— Никога не сме били приятели — прекъсна го Литвинов. — За мен ти беше само политическа необходимост, начин коалиционното правителство да функционира. Не бъркай тези неща с приятелство.
Левин кимна бавно, изненадан от откровеността му.
— Работихме заедно много години. Знаеш, че не бих сторил нищо, с което да навредя на Израел. Затова сме тук тази нощ. Не успях в стремежа си и знам, че оставането ми в политиката ще навреди на правителството ти.
— Колко мило.
— Не мисли, че го правя заради теб. Вече ти казах, че хората, които работят с мен, ще продължат делото. Аз бях разкрит и не мога да излагам на риск усилията им. — В ръката на Левин се появи пистолет. Беше го държал зад гърба си. — Това е единственият начин.
Изстрелът беше оглушителен, разтърсваща експлозия от светлина и звук, която отекна като гръмотевица в ушите на Литвинов. Не беше стрелял от Шестдневната война и ръката му се разтрепери.