— Не. Ще довърша доклада си за „Юкон Коул“, както обещах, и ще потърся друг проект. Ако в Еритрея има диаманти, няма да ги намеря аз.
Сутринта Мърсър взе вестника и чашата черно като катран кафе и чак после забеляза пакета, оставен на лакирания плот. Пликът не беше там миналата нощ. Усети как в жилите му изведнъж нахлу адреналин. В дома му бяха влизали и преди. Всъщност преди година дори бе убил евентуален убиец. Но фактът, че някой бе проникнал, докато Мърсър спеше, бе много по-обезпокоителен. Той потисна надигащата се паника.
Провери къщата си, за да се увери, че е сам, върна се на бара и тръпнейки, протегна ръка към пакета. Бързо отхвърли първата си мисъл, че вътре има бомба. Ако някой искаше да го убие, можеше лесно да го направи, докато спеше в леглото. Куршумът, изстрелян от пистолет със заглушител, беше много по-ефикасен от взривно устройство. Хрумна му да се обади на полицията, но ако в плика нямаше бомба, значи имаше послание, предназначено лично за него, което не искаше друг да вижда. Без да обръща внимание на факта, че може да унищожи важно доказателство, той отвори пакета и извади видеокасета. Стомахът му се сви, защото предположи какво е съдържанието й.
Сложи касетата във видеото и включи телевизора. Образът, който се появи на екрана, смрази кръвта му.
Хари Уайт седеше гол на дървен стол. Китките и тесният му гръден кош бяха завързани със сребристо тиксо. На гърдите му бяха прикрепени електрически жички, а около устата и насинените му очи личаха дълбоки охлуз-вания. На лицето му бе изписан ужас. Върху коленете му лежеше сутрешният брой на „Вашингтон Пост“. „Господи, датата на вестника означава, че те са били в дома му само преди половин час“ — стъписа се Мърсър.
Хари най-после заговори. В дрезгавия му глас прозвуча молба. Думите му сякаш бяха написани предварително.
— Мърсър, хванаха ме снощи, докато излизах от бара. Не знам кои са, но намеренията им са сериозни. — Сякаш за да докаже твърдението му, на екрана се появи ръка, която го удари. Хари се съвзе след няколко мига. Гърдите му се повдигаха от страх и болка. — Искат да отидеш в Еритрея и да намериш диамантената мина, иначе ще ме убият. Нямаш избор. Ако разберат, че не смяташ да отидеш там, ще хвърлят части от тялото ми на стъпалата ти и накрая, след две седмици, ще видиш главата ми.
Хари млъкна. Зачервените му очи се съсредоточиха за секунда в нещо зад камерата, сякаш слушаше някого. После се чу друг глас, преправен от електронно устройство.
— Доктор Мърсър, послушай приятеля си. Не искаме да го убиваме, но откриването на мината е твърде важно за нас, за да се тревожим за смъртта на един старец. Имаш шест седмици да изпълниш задачата. Ако не успееш, Хари Уайт ще бъде убит. Ако се опиташ да ни намериш, пак ще го убием. Ако кажеш на някого за случилото се, Хари Уайт ще умре. Животът и смъртта му са в твоите ръце.
На екрана се появиха двама мъже, лицата им оставаха в сянка и не се виждаха. Единият уви ръце около тялото на Хари, а другият застана от едната му страна. — Ще поддържаме връзка периодично, когато присстигнеш в Еритрея — монотонно продължи гласът. — Щом намериш диамантите, няма да казваш на никого, освен на нас, инак приятелят ти ще бъде жестоко изтезаван преди екзекуцията.
— Чуй ме, Мърсър — извика Хари. — Не съм герой. Не искам да умра. От няколко часа не съм пушил и вече започвам да треперя. Направи каквото искат, за Бога! Убий шибания президент, ако се налага, само ме измъкни от тази бъркотия.
Единият мъж сграбчи пръста на Хари и го изви. Болка изкриви чертите на лицето на стареца. Той извика и от устата му потече слюнка. Видеозаписът свърши.
Мърсър почувства страх. Той отново си представи Тори на перона и видя как главата й експлодира, а после убиецът слага край на живота си. Мърсър не можа да направи нищо. Нямаше значение, че се намираше на чети-рийсет метра, във вагона, защото стрелецът бе увил ръка около гърлото на Тори и бе допрял пистолета до ухото й. Мърсър бе парализиран от страх и сега отново се вцепеняваше. Страхът го прикова към бара и той се опита да го преодолее. Навремето беше безпомощен и се бе заклел това да не се случва никога повече. Но оттогава само Мърсър бе изпадал в опасни ситуации, а не някой, когото обичаше. Не и Хари. Мърсър се почувства като хванат в капан. Не владееше положението и това беше най-лошото от всичко. Не можеше да откъсне очи от тъмния екран на телевизора. Съзнанието му отказваше да приеме онова, което току-що бе видял.
А после го обзе гняв и Мърсър се вкопчи в него и започна да разсъждава. Гневът беше нещо, което можеше да контролира, да насочва и да използва. Той сви юмруци, докато кожата на кокалчетата му се опъна. Хари беше в беда. Хари бе спасил живота му и му бе приятел отдавна, дори нещо като баща. Мърсър изпита вина, защото ако не му беше приятел, сутринта Хари щеше да се събуди в леглото си със зачервени от снощното пиянство очи, но нищо по-лошо нямаше да му се случи. Чувството за вина също беше необходимо, защото фокусираше гнева на Мърсър. И ако бяха достатъчно силни, гневът и вината можеха да смажат страха.