МАНАСТИР „ДЕБРЕ АМЛАК“
СЕВЕРНА ЕРИТРЕЯ
Сутрешните молитви свършиха, но до изгрева на слънцето оставаше още час. Венера бледнееше пред ярката светлина на луната. Април беше месец от дъждовния сезон, но в низините още не валеше. Пустинята, простираща се до вътрешността на Африка, още не бе видяла капка дъжд. Но въздухът беше хладен от влажността и принуждаваше дванайсетте монаси и игумена, обитаващи древния манастир, да обличат дебели вълнени раса. Краката им бяха боси. Носеха само кожени сандали и трепереха, докато се приготвяха да сложат край на постите и да се облажат на дългата маса в трапезарията.
Манастирът се намираше на заострения хребет на планина, която се издигаше сред пустинята и предоставяше убежище от летните жеги. Имаше изглед към заобикалящите го равнини, сякаш строителите му бяха мислили повече за отбранителната позиция, отколкото за уединението на обитателите му. Построен през дванайсети век като твърдина на християнството и разширен веднъж през седемнайсети век, манастирът бе обитаван постоянно до втората половина на двайсети век, когато ожесточените сражения между еритреиските борци за свобода и окупационните етиопски въоръжени сили принудиха братята да се евакуират в друг манастир в Етиопия. Въпреки че етиопците разрушиха всичко по време на отстъплението си в края на конфликта, когато се върнаха, монасите установиха, че манастирът им не е пострадал, ако не се броят няколкото дупки от куршуми, които загрозяваха каменната фасада.
Монасите седяха около голямата дървена маса, направена преди петстотин години от някой безименен брат. Столовете бяха изработени през вековете от различни ръце — сръчни и непохватни. За монасите беше въпрос на гордост да седят на най-неудобните и лошо направени столове, защото неудобството свидетелстваше за силата на вярата им.
Храната им беше проста — хляб, замесен без квас, който късаха на малки хапки и потапяха в сиво-зелена яхния от грах, леща и чушки. Всички пиеха черно кафе, което отглеждаха сами.
Закуската беше единственото време на деня, когато монасите си позволяваха да разговарят по-дълго. Всяко друго общуване се ограничаваше до молитви и песнопе-ния. Събиранията на закуска бяха облъхнати от спокойна атмосфера, присъща за хора, посветили се на Бога чрез безкористната саможертва на отшелническия живот. Възрастта им варираше от петнайсет-шестнайсетгодишни момчета до столетници. Игуменът обаче не беше най-възрастният, каквато беше обичайната практика.
Когато през 1983 година Божията обител бе изоставена, тогавашният игумен се бе заклел никога повече да не се върне там, изпитвайки срам, че за пръв път от столетия манастирът е станал необитаем. Той бе починал, докато бе в изгнание, и мнозина от по-възрастните монаси отказаха да се завърнат в знак на почит към духовния си наставник. Онези, които се върнаха, решиха да не поемат водачеството, за да покажат уважение към починалия игумен. Ето защо тази чест се падна на един по-млад мъж, етиопец по рождение.
Брат Ефраим не знаеше с точност годините си, но предполагаше, че са около шейсет. Той бе използвал духовното си име толкова дълго, че бе забравил как са го кръстили родителите му. Брат Ефраим седеше начело на масата на най-стария и разнебитен стол и обираше соса в керамичната чиния с последния си залък хляб. По прошарената му брада бяха полепнали трохи. Той говореше на латински.
— Малкият ни приятел дойде ли снощи да тормози кокошките? Чух шум около час след среднощното богослужение и помислих, че чакалът се е появил отново.
— Уви, не, братко. Не е идвал и се боя, че повече няма да дойде — тъжно каза един от монасите, защото в тази пустош появата дори на едно-единствено живо същество се смяташе за възраждане на живота. — Вчера видях тялото му в долината. Беше застрелян.
— Господ възстановява онова, което човекът ограбва от земята по време на война, но ние продължаваме да Го предизвикваме. Изпитвам страх от деня, когато Той няма повече да възстанови онова, което сме използвали. — Брат Ефраим поклати разочаровано голямата си глава.
— Този ден е по-близо, отколкото мислиш — измърмори най-възрастният монах, който живееше там почти от девет десетилетия. — Денят на Страшния съд наближава.
— Да, братко Доуит. Неговият ден на изкупление никога не е далеч — търпеливо се съгласи Ефраим.
Старият монах бе загубил зрението и разсъдъка си. Тялото му беше мършаво, а кожата — толкова изтъняла, че крехките кости на ръцете му се виждаха дори на светлината на свещите. През последните седмици здравето му се бе влошило обезпокоително и мислите му бяха станали объркани и несвързани.