— Не Неговия ден, братко, а нечий друг — извика Доуит. — Преди да се изправим пред Божия съд, ще ни разпитват хора и отговорите ни ще ги обидят жестоко. Те ще грабнат оръжия срещу нас и всички други, които ги предизвикват. Те знаят тайна, която трябва да бъде пазена вечно. Греховете на нашите бащи ще бъдат разкрити.
Настъпи тишина. Ефраим се приготви да успокои и вдъхне увереност на възрастния монах, когато Доуит се изправи на стола. Млечнобелите му очи гледаха гневно, без да виждат.
— Братя мои, дойде време да поемем срама на далечното минало. Смъртта на децата ще се изправи пред нас. Злото, доведено на земята от ада, отново ще убива. Мнозина ще загинат, за да бъдат спасени други. Ти не знаеш нищо за това, братко Ефраим, защото веригата се прекъсна и предшественикът ти не ти предаде тайните. Но между тези стени има истини, които ще изправят народите един срещу друг, ако бъдат разкрити. Съди мъдро, братко. Изходът от битката между Бога и Сатаната тегне на плещите ти. Защо мислиш, че никой от нас не искаше стола ти, когато се върнахме? — Доуит изви тънкия си врат. Незрящите му очи безпогрешно се спряха на всеки от възрастните членове на братството, които също като него бяха отказали да поемат водачеството на манастира. — Не го направихме в не знак на уважение към бившия игумен. Всички го презирахме, макар че никой не го призна. Онова, което той знаеше, го изпълни с огорчение и омраза. Игуменът се интересуваше повече от решенията на този свят, отколкото от размисъла за мястото на човека в отвъдния. Такова беше естеството на неговото и на твоето положение, млади братко.
Ефраим пребледня. Той беше стъписан от ясното и свързано слово на Доуит, макар че не проумяваше съдържанието.
— Какви са тези истини, братко? Кой ще ни разпитва?
Тялото на Доуит се разтресе от устремността на изблика му. Тесните му гърди се повдигаха под черното расо. Напрежението от говоренето сякаш го състари още повече.
— Не знам и не искам да знам. Никой от нас няма шанс. Но Божията воля ще бъде изпълнена и от Него зависи дали ще ни разкрие каква е.
По-късно през деня, когато слънцето достигна зенита си, брат Ефраим отиде на разходка. Жегата беше непоносима, но той не съблече вълнените одежди. Там, където бродеше, беше опасно. След войната екип, финансиран от ООН, старателно бе обезвредил стотиците противопехотни мини около манастира и по полята, където монасите пасяха козите си. Бяха разчистени двайсетина квадратни километра, но отвъд малките червени знаци земята беше осеяна с мини с размерите на консервна кутия. Ефраим знаеше, че е прекрачил границата, но бе потънал в размисъл и не обърна внимание на този факт.
Той бе посветил живота си на църквата и за разлика от мнозина други, поели това призвание, вярата му не отслабна. Но докато вървеше из пустинята, Ефраим изпита суеверен страх. Той не искаше да обръща внимание на бръщолевенето на Доуит, но не можеше. Тирадата на стария монах го бе потресла, защото в нея ставаше дума по-скоро за човешко, отколкото за Божие деяние.
Ролята на монасите и монашеската система не се състоеше нито в разпространяване на Евангелието, нито в преобщаването на нови членове към лоното на църквата. Единствените им занимания бяха молитвите и размисълът за спасението на другите. Това призвание беше най-трудното от всички, защото човек никога не знаеше дали набожността на паството му е искрена и дали наистина е докоснал душите на другите с работата си. Ефраим имаше малко контакти със света отвъд долината. Думите на Доуит го бяха озадачили. Той беше подготвен да отговаря на въпроси за вярата, но не и да се справя с проблеми между хората. Външният свят му беше толкова чужд, колкото манастирът за онези, които живееха отвъд стените му.
Ефраим трябваше да направи две неща, да извърши две дела, за да може да разбере думите на Доуит. Той не се съмняваше, че възрастният брат знае нещо, което не желае да разкрива, затова реши, че трябва да се подготви. Първото дело носеше удоволствие, което го караше да изпитва вина. Беше се научил да си го доставя в другия манастир в Етиопия и го очакваше с повече нетърпение, отколкото беше готов да признае. Другото беше смъртен грях — нарушаването на тайната на изповедта.
Ефраим се обърна толкова рязко, че дългото му расо се усука в босите му нозе, и се вторачи в пътя, по който бе дошъл. Крачката му стана по-решителна и устремена.
В скалата под манастира имаше дълбока пещера. Входът й бе скрит от извивка на долината, създаден от природата параван от пясъчник. Много отдавна пещерата бе използвана като място за почивка от пастири, навлезли навътре в пустинята, и от първобитни хора, които бяха изрисували стените с фрески на ловни сцени. Преди да я превърне в лично светилище, Ефраим я бе наблюдавал в продължение на много месеци, за да се увери, че няма да наруши самотата на някой друг. Той не знаеше колко монаси през вековете са използвали пещерата, за да се уединяват.