Шофьорът спря на петдесетина метра от огъня. Част от покрива се срути, разпръсквайки искри и горящи отломки. Въздухът се изпълни със смрадта на топящите се покривни пластмасови плочи и Хена затвори очи, когато вятърът повя към лицето му. Две помпи източваха вода от пожарните кранове и обливаха къщата с дъгообразни струи, но огънят не стихваше. От сградата лъхаше топлина на видими талази.
Къщата беше напълно разрушена. В отсрещната страна стърчеше част от комина. Останалото бе разпръснато сред купчина отломки.
Хена видя как теориите му изгарят в огъня. Без Хайд случаят бе приключен и всичките хипотези не можеха да променят този факт. Хена не се съмняваше, че когато пожарът бъде потушен, ще да намерят трупа на заместник-държавния секретар в развалините.
— Вие ли сте Хена? — попита един от пожарникарите. Лицето му беше набръчкано като кора на дърво. Той махна каската си и се видя, че косите му са побелели. — Ченгето на барикадата ми се обади, че сте дошли. Бихте ли ми казали защо са тук и директорът на Федералното бюро за разследване, и председателят на Съвета на на-чалник-щабовете?
Хена реши, че мъжът е командирът на пожарната във Феърфакс, и протегна ръка.
— Съжалявам, но в момента не мога да ви съобщя подробности. Намерихте ли някого там?
— Няма живи, ако това питате. — Пожарникарят хвърли поглед към огнената стихия през широкото си рамо. — Съдейки по двете тлеещи коли на алеята, бих казал, че в къщата е имало хора. Криминалистите може да изстържат части от кости и плът, но не очаквайте много.
— Какви са предположенията ви?
— Някой е убил обитателите и после е запалил къщата, за да прикрие следите си или да забави разследването. Смятам, че е убийство.
Хена кимна. Погледът му бе привлечен към пламъците, излизащи от къщата. Беше се досетил какво се е случило още когато чу първата полицейска сирена, но не искаше да е истина. Които и да бяха извършителите, терористи от Близкия изток или балкански екстремисти, беше ясно, че те са една крачка напред. И сега, след като Хайд беше вън от играта, следите им бяха добре прикрити. Докато се свържеше с Мърсър, Хена можеше само да се надява, че приятелят му знае какво прави.
— Кога ще дойдат съдебно — медицинските експерти? — попита полковник Бейнс.
— Вероятно едва след полунощ — отговори командирът на пожарната.
— Можем ли да помогнем с нещо?
— Да. Направете така, че да завали — отговори командирът и тръгна към хората си, оставяйки Хена, Морисън и Бейнс сами с въпросите им.
ЛЕТИЩЕ „ЛЕОНАРДО ДА ВИНЧИ“ РИМ, ИТАЛИЯ
Мърсър и Селоме вървяха към гишето на етиопските авиолинии за полета си до Асмара. Мърсър носеше двете си еднакви куфарчета, а Селоме — тънка кожена чанта, преметната на рамото и. Двамата си пробиваха път през тълпата и се опитваха да раздвижат схванатите си мускули. Шегуваха се, разказвайки си страшни истории от предишни полети.
Селоме започна да говори на етиопски, когато се обърна към слабата служителка. Мърсър слуша няколко секунди, но не разбра нито дума. После Селоме поиска билета му и Мърсър го показа. Тя и служителката продължиха да разговарят.
Селоме се намръщи, когато тръгнаха. Над половината от двестата места в чакалнята бяха заети. Пътниците бяха предимно еритрейци и етиопци. Вглеждайки се в лицата им, Мърсър осъзна, че изящната красота и гъстите коси на Селоме са по-скоро нещо обикновено, отколкото изключение. Имаше няколко възрастни жени, сбръчкани и прегърбени от живота, но младите бяха привлекателни. Мъжете, от друга страна, бяха слаби и твърде крехки, за да бъдат смятани за хубави.
— Благодари се, че съм с теб — каза Селоме, когато двамата седнаха. — Щеше да отпаднеш от полета, ако не бях потвърдила резервацията ти. Онази вещица на гишето щеше да ти го каже едва когато тръгнеше да се качваш на самолета.
— Говориш така, сякаш няма да дойдеш с мен.
Селоме кимна и косите й паднаха върху лицето. Тя ги прибра назад.
— Утре имам среща в Лондон. Ще се видим в Асмара вдругиден. Къде ще отседнеш?
— В хотел „Амбасойра“.
— Добър избор. „Амбасойра“е един от най-хубавите хотели в страната. Но не очаквай твърде много. Сградата е построена по време на окупацията.
— Етиопската?
— Не, италианската. Хотелът датира от двайсетте години на двайсетия век. И освен ако не си мазохист, избягвай кафето им и не се доверявай на водата. Мисля, че Хабте Маконен ще дойде да те посрещне на летището. Не го познавам, но съм убедена, че всичко ще бъде наред.