— Нямам нищо — заеквайки, каза Якоб. Дори да не разбираха думите му, мъжете сигурно долавяха умолителната нотка в гласа му. — Само храна, достатъчна за един-два дни, и малко пари. Имам повече пари в столицата Асмара. Мога да ви ги изпратя, но първо трябва да ме пуснете.
Навсякъде цареше тишина, нарушавана само от свис-тенето на вятъра.
— Аз съм учен. Изучавам древни кости. Нямам влиятелни приятели. Не струвам нищо като заложник. Моля ви, пуснете ме. — Якоб се разрида и по лицето му започнаха да се стичат сълзи. — Моля ви, вземете каквото искате, само ме оставете на мира. Не ми причинявайте болка!
Четиримата суданци не реагираха, когато гласът му се извиси в пронизително хленчене. После терористът с мачетето, който беше малко по-възрастен от другите, ритна ботушите на Щайнер.
— Ти си шпионин на Америка, дошъл да поробиш народа ми — каза водачът на английски така, сякаш бе научил наизуст думите.
— Не — извика Якоб, за пръв път изпитвайки надежда, защото единият от мъжете го разбираше. — Не съм от Америка. Аз съм австриец. От Европа съм. И не съм шпионин, а изучавам костите на древните ни предшественици. Не съм дошъл да крада от вас.
— От Америка си и ще умреш. Обуй ботушите си и тръгвай. Ще ти дадем петнайсет минути, за да избягаш, и после ще те гоним. — Младият суданец посочи евтиния часовник на китката си.
— Но аз не съм…
— Бягай!
Щайнер не си направи труда да изтърси ботушите си, а ги нахлузи, без да обръща внимание на пясъка между пръстите на краката си, и хукна.
Терористите настигнаха жертвата си само за половин час, но не се опитаха да го убият. Те тичаха след Щайнер, подиграваха му се и го блъскаха. Това продължи още час. Якоб едва си поемаше въздух, а подутите му и изранени крака се препъваха в пясъка. Никога през живота си не бе бягал така. Коленете му се огъваха, а ходилата шляпаха безрезултатно по неравната, твърда земя. Той размахваше ръце все по-бавно, като машина, която спира поради липса на гориво.
Суданците забавиха крачка и престанаха да тичат след едва влачещия се австриец. Дишането им беше равномерно и само малко пот блестеше по кожата им. Предусещайки, че преследването е към своя край, водачът се приближи до Щайнер и го удари в коляното с приклада на автомата си. Ставата се строши с пукот и Якоб падна, претъркаляйки се в облак от ситен пясък.
Суданците седнаха на земята и сложиха оръжията между коленете си. Водачът запали турска цигара, дръпна силно и я подаде на другите. Цигарата обиколи мъжете три пъти и накрая водачът всмукна за последен път, откъсна горящия край и пъхна филтъра в джоба на униформата си.
Преследването бе завършило в едно от безбройните пресъхнали речни корита в низините. Брегът не беше стръмен, но въпреки това отразяваше топлината като огледало. Лицата и ръцете на мъжете се обляха в пот. Те потропваха с крака ло камъните на дъното на речното корито, чакайки водача си да издаде заповед да убият натрапника.
Гърдите на Якоб се повдигаха бързо. Сърцето му сякаш щеше да изхвръкне от гръдния кош. Раненотото му коляно пулсираше от непоносима болка. Ставата вече се бе подула и бе станала два пъти по-голяма. С всеки удар на сърцето му острите частици на костите се търкаха една в друга, засилвайки агонията. С напуканите си и кървящи устни Щайнер мълвеше отдавна забравени откъси от Библията и цитираше Талмуда, Стария и Новия завет, смесвайки религиите в опит да умилостиви някой бог.
— И така, вървях през долината на смъртната сянка. Не убивай — изкрещя той, но от устата му излезе само дрезгаво грачене.
— Ти си американски шпионин — отново го обвини младият водач на терористите и се премести по-близо до него. — Само смъртта ти има стойност за нас.
— Не е вярно — извика Якоб.
— Изпратен си тук, за да крадеш от нас, а ние сме изпратени да те спрем.
— О, Господи, моля ви. Аз само изследвам миналото. Не ме интересува…
Водачът, който се казваше Махди, удари Щайнер по главата с приклада на автомата си. Ударът не беше достатъчно силен, за да го убие, и Якоб извика силно и инстинктивно се сви на кълбо.
Махди се изправи и отново замахна с оръжието си. Не улучи главата на Щайнер, но разби ключицата му. Останалите се нахвърлиха като чакали върху беззащитния учен. Якоб вика само няколко секунди, преди да бъде пребит и да изпадне в безсъзнание. Скоро Щайнер бе мъртъв, но Махди позволи на хората си да го бият още една минута, после им заповяда да спрат.
— Достатъчно — каза той и мъжете се отдръпнаха от окървавения труп. — Съблечете го и след това ще го върнем в лагера, за да заличим всички следи от присъствието му.