Махди захвърли старите си износени ботуши, обу тези на Щайнер и тръгна след другите към базовия лагер. Някои неща носеха добри пари на черния пазар в Судан и той искаше да бъде сигурен, че недисциплинираните му подчинени няма да ги съсипят в манията си да унищожават.
АРЛИНГТЪН, ВИРДЖИНИЯ
След четири месеца
Филип Мърсър имаше навика да се събужда преди зазоряване, за да може да наблюдава перлената светлина, проникваща през капандурата над леглото му. Тези минути в ранното утро бяха важно време за него. Тогава той разсъждаваше най-добре и често намираше връзки между мисли, пробягали през съзнанието му насън.
Предишната вечер Мърсър бе помогнал на приятеля си Хари Уайт да отпразнува осемдесетия си рожден ден. Хари спеше на дивана долу. Мърсър не бе прекалил с алкохола като него, затова разсъдъкът му беше сравнително бистър, но тази сутрин се чувстваше разтревожен. Искаше да остане спокоен, но мускулите на краката и на гърба му започнаха да се напрягат, а юмруците да се свиват от неизразходваната енергия. Мърсър въздъхна и стана от леглото.
Той беше минен инженер и консултант и бе достигнал апогея в професията си. За способностите му в минното дело се носеха легенди. Наскоро бе публикувана статия, възхваляваща заслугите му за спасяването на живота на повече от четиристотин души след инциденти в мини. Там се споменаваше и за трите милиарда долара, които бе спечелил за различни минно-геоложки концерни по света. Хонорарите му го бяха направили богат и може би това беше част от проблема му. Живееше твърде удобно.
Вълнението от намирането на нова находка или приливът на адреналин, когато копаеше в земята, за да извади заровени хора, бяха започнали да избледняват. След борбата му с Иван Кериков и съюзниците му екотерорис-ти в Аляска през октомври Мърсър изпитваше затруднения да се върне към обичайния си живот. Той чувстваше празнота, която не можеше да запълни с нищо. Искаше да вярва, че не се е пристрастил към смъртната опасност, но му беше трудно да се убеди. Вече не беше достатъчно да защитава репутацията си, че поема рисковете, присъщи за професията му.
Улицата бе застроена с еднакви триетажни къщи, намираше се близо до центъра на града и беше шумна. За разлика от съседите си Мърсър живееше сам и бе направил основен ремонт, за да превърне жилището в свой дом. По-голямата част от доходите му отиваха за ипотеката. Предната четвърт на сградата бе отворена от пода до тавана и спалнята му гледаше към откритото пространство. Нивата бяха свързани със старинно спираловидно стълбище. Той се облече бързо и слезе да вземе сутрешния вестник от стъпалата пред къщата.
На втория етаж имаше две малки стаи за гости и библиотека с балкон. Там беше и всекидневната — копие на английски клуб, който Мърсър и приятелите му с обич наричаха „Бара“. В помещението имаше два кожени дивана, няколко стола, телевизор и голям махагонов бар, пред който бяха наредени шест високи столчета. Под одеяло на един от диваните спеше Хари. Зад бара имаше хладилник от петдесетте години на двайсети век и лавици с достатъчно алкохол, за да посрами и най-комерсиалните заведения. Автоматичната кафеварка вече бе сварила голямо количество кафе.
Мърсър напълни чашата си, седна и се опита да прочете вестника. В „Пост“ бе публикуван поредният репортаж за смъртоносния бомбен атентат на Западната стена в Ерусалим преди шест седмици. Министърът на отбраната Хаим Левин, кандидатът на привържениците на твърдата линия в предстоящите избори, бе казал, че ако беше министър-председател на страната, нямаше да има подобни атаки, а дори да имаше, разследването би продължило дни, а не седмици. Той призоваваше за драко-нови мерки срещу всички палестинци и преустановяване на последните мирни преговори. В болница бе починал още един човек и броят на жертвите бе станал сто шейсет и седем. Дестабилизираният Близък изток привличаше вниманието само с два параграфа и Мърсър отмести настрана вестника.
Хари още хъркаше на дивана. Шумното му дишане приличаше на ръмженето на огромно животно. Той изхърка силно, събуди се и се прозя.
— Добро утро — усмихна се Мърсър. — Как се чувстваш в първия ден от остатъка на живота си?
— Господи. Колко е часът? Мърсър погледна часовника си.
— Шест и трийсет.
— Повече ми харесваше, когато двамата с Аги бяхте заедно. Никога не слизаше преди девет. — Хари мигновено осъзна грешката си. — По дяволите. Съжалявам. Не трябваше да казвам това.
Аги Джонстън бе заминала преди четири месеца и Мърсър още тъгуваше за нея. Тя беше в Аляска с него и заедно бяха преживели много неща. Връзката им не беше стабилна дори в най-хубавите моменти. Макар че произхождаше от богаташко семейство, което контролираше мултинационална компания, Аги беше пламенна защитничка на опазването на околната среда и привличането между нея и Мърсър не беше достатъчно силно, за да преодолее различията във възгледите им за професията му. Той не искаше да скъсват, но не издържаше и на споровете. От деня на раздялата им си спомняше само, че близо десет часа се разхожда из Вашингтон. Съзнанието му беше замъглено и не можеше да възприеме какво се бе случило, макар че решението беше негово.