Алонсо се приближи до него. Канеше се да го екзекутира, както той щеше да убие Хулиан.
— Така завършва легендата — прошепна му тихо.
И с един-единствен замах обезглави Елиас Сотока.
Или Бернардо дел Карпио.
Или и двамата.
Имаш съобщение
I.
Цялото село се предаде на този, когото считаха за истинския Бернардо дел Карпио. И стражите също.
Първото нещо, което Алонсо сега трябваше да направи, бе да потърси Беренгела. Намери я в несвяст зад грамаден камък, изпълняващ ролята на олтар във вече несъществуващата църква. Помисли се, че е мъртва, но Хулиан не се предаде, докато не успя да възстанови дишането й. Бе оцеляла като по чудо.
Алонсо я прегърна развълнуван. Помисли си, че Бог наистина е на негова страна. Беренгела му бе помогнала много, а щом видяла, че вълшебното нещо пада до нея, беше хукнала като заек да спасява живота си.
Оказа се, че наблизо е жената на дебелака, който ги беше предал.
— Пази момичето! — помоли я Алонсо.
— Ще я пазя като свое дете — отговори жената. И като посочи към Хулиан, добави: — Като дъщеричката ми, която вие спасихте.
Този път мъжът й не обели и дума. Вероятно не толкова от добрина, колкото от страх.
Тримата членове на патрула напуснаха руините на църквата и седнаха навън, за да анализират ситуацията. Алонсо им се извини, че бе закъснял толкова много с помощта си.
— Няма за какво да се извиняваш. Ти ни спаси живота.
— За какво ли ни е вече? — въздъхна Алонсо.
Бяха заседнали в IX век и нямаха портал за връщане. Така си мислеха Хулиан и Алонсо. Обаче Амелия още хранеше някаква надежда.
— Да идем в замъка!
II.
Патрулът влезе в замъка като у дома си, защото сега Алонсо в качеството си на Бернардо дел Карпио беше негов господар.
Амелия ги отведе до галерията, където Елиас пазеше колекцията си от произведения на изкуството, състояща се от саркофази, малки древни статуи и… ръкописи. Младата жена потърси и намери след тях оригинала от Лиебана, използван от Сотока, за да примами Министерството да изпрати патрул. Самозванецът Бернардо дел Карпио още не го беше отнесъл в манастира в Бургос.
Успяха да прочетат само част от посланието; останалото вече се бе заличило: „… Обадете се на 702 400 400! Спешно е. П.П. Този ръкопис не е копие, оригинален е, тъпанари!“.
— Липсва половината текст — отбеляза с изненада Хулиан.
Амелия намери единственото възможно обяснение:
— Вероятно в момента го реставрират. Химикалка… Трябва ми химикалка.
Хулиан изтича да донесе торбата си и в нея намери химикалка. Амелия я взе и написа на празното място в оригинала: „Живи сме. Трябва да се измъкнем от тук. Амелия“.
Хиляда двеста и осем години по-късно един човек отново припадна в манастира „Санто Доминго де Силос“. Този път не беше фотограф, а реставратор, който се опитваше да изличи тежките поражения, нанесени на безценното произведение на изкуството. Тъкмо когато се почувства доволен от работата си, някой точно под носа му беше направил нов варварски надпис.
III.
По разпореждане на Салвадор ръкописът незабавно бе отнесен в Министерството. По същото време Ернесто се опитваше да достигне през портала на времето до 787 година. Беше в непрекъсната връзка със Салвадор чрез малък „бръмбар“ в ухото си, който функционираше като интертемпорален телефон.
Преоблечен като монах, шефът на оперативния отдел успя да се промъкне в манастира „Сан Мартин де Туриено“, за да се добере до току-що изрисувания ръкопис или, както монасите предпочитаха да казват, „изографисаното евангелие“. Само след век Амелия щеше да го държи в ръцете си. За щастие братята от манастира бяха гостоприемни към чужденците, особено онези, които проявяваха интерес към книгите в библиотеката им.
Със съвсем дребни букви Ернесто успя да запише в едно ъгълче на ръкописа, че близо до мястото, където се намираха Амелия и колегите й от патрула, има изходен портал.