— Какво облекчение! — въздъхна Амелия, макар и Хулиан да не разбра дали го иронизира или говори сериозно.
— Вие няма да се заразите, защото сте имунизирани. Аз самият ви ваксинирах при последния профилактичен преглед. Против жълта треска и други тропически болести.
Край тях забръмча комар. С един замах Алонсо го размаза. Хулиан и Амелия го погледнаха с възхищение заради бързината и точността на движенията му. Алонсо гордо вдигна вежда.
— За всеки случай.
Гостилничарят отново се приближи до тяхната маса, за да благодари на Хулиан, защото вече се чувстваше по-добре. Лицето му беше съвсем различно. Хулиан му обясни, че това не е чудо, просто прахчетата помагат за няколко часа.
— А нямате ли повече?
— Мога да ви дам всичките си запаси, но както вие не давате виното безплатно, така и аз не мога да подарявам лекарствата си.
— Разбирам. А колко струват?
— Колкото вечерята, виното, легла за трима ни и нови дрехи.
— И закуска — добави Алонсо. — Тя е най-важното хранене за деня.
Гостилничарят мислено запресмята и скоро им съобщи резултата:
— Нямам легла. Само обор.
— Тогава дрехите трябва да са хубави — отсече Алонсо.
Няма нищо, което да не става с парацетамол, особено ако го продадеш в подходящия век. Гостилничарят прие сделката и протегна ръка. Хулиан постави в нея 60 грама от лекарството — две някогашни унции — в хартиени пакетчета, но запази няколко за всеки случай. После се усмихна на другарите си, доволен от постигнатото.
VI.
Следващата сутрин Хулиан и Амелия се отправиха към пристанището, облечени по модата на XVII век. Алонсо нямаше този късмет, трябваше да се примири с проста бяла риза, изтъркан сюртук и груби панталони, защото дрехите, които му бе предложил гостилничарят, не му станаха. За разлика от него, жакетът на Хулиан и роклята на Амелия бяха богато извезани със сърма. Под полата й имаше широки телени обръчи, за да я държат бухнала. И тя, и Хулиан носеха също и колосани бели яки. С други думи, и двамата се топяха на страшната жега.
На пристанището група моряци товареха сандъци на една баржа. Вероятно бяха провизии за флотилията от галеони, готови да отпътуват към Испания. Хулиан Мартинес им се представи като известен лекар от кралския двор. Любезната му съпруга Амелия и слугата им Алонсо го придружавали. Младата жена съчини набързо някаква история как брат й бил на смъртно легло и дошли да се сбогуват с него, но били нападнати и ограбени от свирепи пирати. Нямали пари да предплатят билет за връщане, но когато пристегнели, щели стократно да се отплатят.
Морякът с най-висок чин, Педро Ромеро, показа съпричастност към молбата им. Той беше боцман на галеона „Сан Андрес“ и изглеждаше на около петдесет години, но вероятно не беше на повече от трийсет. Влагата и соленият въздух са най-лошата комбинация за кожата. Ромеро не можа да им обещае нищо конкретно, но ги посъветва да говорят с капитана. Оплака се, че „черното повръщане“ е намалило наполовина екипажа на галеона. Корабният лекар също бил сред починалите, така че можело да предложат на Хулиан да го замести. Така съвсем неочаквано на „Сан Андрес“ щяха да получат огромен бонус, защото никой лекар от XVII век не би могъл дори да се сравнява с медицинско лице от XXI век.
Качиха се на баржата и се отправиха към галеона „Сан Андрес“, закотвен насред залива заедно с останалата част от Кралската флотилия. Боцманът не сваляше поглед от Алонсо, чието място на борда изглеждаше повече от сигурно. С ръста и мускулите си щеше да им бъде полезен като груба сила при разгъване на платната и опъване на въжетата. Но веднага щом носът на баржата нагази във вълните, лицето на Алонсо се сгърчи и посивя. После цветът му бързо се промени от сив на жълт, а после на съвсем бял. В стомаха му се надигна нещо, което искаше да излезе. Алонсо винаги бе смятал, че едно оригване в подходящ момент е признак на мъжество, но не можа да си сложи спирачка и да спре дотам. От устата му излезе не само оригване, но и цялата обилна закуска, която им бе донесъл гостилничарят. Всичко замина през борда. Много жалко. Боцманът започна да се съмнява в ползата от Алонсо, а това беше само началото на всички съмнения, които боецът щеше да събуди през следващите часове.
VII.
— Здравей, Ангустиас! Може ли да вляза?