Внезапно Алонсо вдигна поглед и забеляза юнгата да преминава край него.
— Добър вечер! — поздрави боецът. — Какво правиш по това време? Защо не спиш?
— И аз като теб.
Пясъкът в горната част на часовника започна да хлътва като пъп. Точно отдолу се образуваше нова купчинка.
— Чакай да те питам нещо, юнга. Кое е повече, зрънцата пясък в часовника или звездите на небето?
— Да се обзаложим ли?
— И ти не знаеш…
— Зрънца пясък… Звезди по небето… Не знам.
Пакито го погледна въпросително, сякаш чакаше верния отговор от Алонсо.
— И аз не знам — отвърна боецът.
— Защо ме питаш, щом и ти не знаеш верния отговор?
— Когато се върна у дома, ще попитам едни учени хора и те ще ми кажат със сигурност.
Пакито си тръгна с въздишка на досада, оправдавайки се, че има много работа. Алонсо остана загледан в струйката пясък, но внезапен отчаян вик го изтръгна от това хипнотично съзерцание:
— Крадец! Крадец!
Вратата към предната палуба се отвори широко и в рамката се появи капитан Егиньо, бос и по риза. Приличаше на призрак.
— Да дойдат стражите! Никой да не напуска кораба! Това е заповед.
V.
Почти всички на кораба спяха, но при вика на капитана ококориха стреснати очи. Само десет минути преди това Егиньо се бил събудил от трясъка на някаква врата. Повъртял се известно време, за да се намести по-удобно в леглото и се опитал отново да заспи, но така и не успял. Разсънил се. Пикочният му мехур се бил издул от обилната консумация на течности и той станал и потърсил в тъмнината нощното си гърне. Понеже не го намерил на обичайното му място, потърсил в друг ъгъл. А после в друг. Гърнето не е нещо, което може да се изпари, но той не го намирал никъде. Тогава осъзнал, че липсвало и нещо много по-скъпо от гърнето — било изчезнало ковчежето с парите му. За последен път го бил видял по време на вечеря, когато го отворил, за да даде пари на помощник-капитана Хил де ла Торе.
Няколко души със запалени лампи влязоха в капитанската каюта, за да претърсят основно всяко кътче. Намериха нощното гърне, но не и ковчежето, което бе изчезнало с тлъстата сума от 250 златни ескудос.
Хулиан набързо пресметна — всяко ескудо тежи по 3,4 грама. Ако златото е с висока проба, по сегашния курс плячката би струвала около 25 500 евро. Амелия още не можеше да осъзнае стойността на еврото и предпочиташе да пресмята цените в песети. Алонсо обаче веднага разбра за какво става дума.
— Двайсет и пет хиляди и петстотин евро?… Колкото един роуд кинг класик!
Хулиан и Амелия го погледнаха неразбиращо.
— Любимият ми модел мотори Харли-Дейвидсън — поясни Алонсо.
Амелия обаче продължи да го гледа със същото недоумение.
— В сандъчето е имало много пари — обобщи боецът.
Егиньо беше бесен, но се опитваше да държи положението под контрол. Заповяда на боцмана да събуди и събере на палубата всички пасажери и целия наличен екипаж, общо към петдесет души военни и цивилни.
— Господа — започна капитанът, — на „Сан Андрес“ има крадец. Той трябва все още да е сред нас, защото през нощта никой не е напускал кораба. Нито пък ще го напусне, докато обирджията не си признае и не върне парите. Галеонът няма да вдигне котва от Картахена, докато това не се случи.
Чу се шушукане, което продължи няколко секунди. Без повече обяснения и без право на коментари екипажът получи разрешение да се разпръсне и да ляга да спи. Хулиан, Амелия и Алонсо направиха същото, без да си дават сметка, че точно в този момент започваха истинските им изпитания в Картахена де Индиас.
VI.
На другата сутрин Амелия се събуди с цял куп идеи в главата, които искаше да сподели с другарите си. Сякаш по време на нощния сън подсъзнанието й бе подготвило дълга реч. Щом остана насаме с Хулиан и Алонсо, тя им изложи задълбочен анализ на положението.