Амелия настоя:
— Кой ви ограничава парите?
— Няма да е разумно… — отвърна офицерът, като се опитваше да избегне погледа на младата жена.
— Струва ви се неразумно да се облекчават болките на страдащите?
Офицерът продължи да избягва погледа на Амелия. Сега беше моментът за контранастъпление:
— Май не ви излизат сметките, сеньор?
— Излизат, излизат — уплашено отвърна той. — Ще говоря със съпруга ви и ще намерим решение.
С това Хил де ла Торе прекрати разговора и се сбогува. Амелия не остана доволна, защото не бе успяла да изкопчи от него желаната информация, но беше убедена, че помощник-капитанът лъже. Едва бе изминал няколко метра, той се спря, върна се обратно при нея и добави:
— Сеньора, искам да ви благодаря, че не разказахте на капитана за срещата ни в Картахена.
— За нищо.
Не беше точно среща, по-скоро се бяха озовали по едно и също време в гостилницата. Тримата от патрула искаха да се нахранят, а Хил де ла Торе играеше на карти. Явно беше загубил много пари и затова се спречка с останалите картоиграчи. Дали това означаваше, че има проблеми с хазарта? По времето, когато играта на карти е заемала мястото на телевизията в списъка със забавления, никой не е имал „проблеми с хазарта“. Може би само онези, които са губели големи суми. Дали Хил де ла Торе не бе от тях? Човек, проиграл голяма сума в пияно състояние, е възможно да е решил да си върне парите, като се възползва от угасването на лампите в капитанската каюта.
XIII.
Амелия откри семейството търговци на роби на палубата на „Сан Андрес“. Облегнати на перилата, те гледаха на запад. Чакаха залеза като влюбена двойка. Сцената изненада Амелия, защото Торибио и Елвира обикновено се отнасяха един към друг с хладина и безразличие. Сигурно бяха женени поне от двайсет години. Когато младата жена се доближи до тях, те отново възприеха вид на отегчено и предвидимо семейство. Торибио се възползва от случая и остави дамите да си бъбрят „женски неща“ и се измъкна бързо и безцеремонно, сякаш по телевизията даваха финал на Шампионската лига. Амелия би предпочела да разговаря и с двамата.
— Съжалявам, че ви прекъснах — се извини тя на Елвира.
— Не се безпокой. Съпругът ми бездруго търсеше предлог да иде да пуши с капитана.
После Елвира внезапно млъкна и погледна към хоризонта. След миг отново заговори:
— Мъже! Не са способни да се насладят на залеза.
— Освен ако не са художници.
— Тогава предпочитат кръчма, пълна с фусти, пред съпругите си.
Думите й накараха Амелия да се усмихне, а Елвира последва примера й. Тъжната забележка по адрес на мъжкото съсловие можеше да означава само, че сеньора Алкарас не е в най-щастливия период на семейния си живот. Двете жени погледаха лъчите на залеза. Слънцето в тропиците се скрива бързо и човек се бои дори да мигне, за да не пропусне прекрасната комбинация от цветове.
Амелия се възползва от възможността деликатно да разпита заподозряната, въпреки че беше малко вероятно точно тя да е станала от масата в пълния мрак, за да отмъкне ковчежето от шкафа. Полите на Елвира бяха толкова обемни, че в тъмното би помела всеки предмет или човек, застанал на пътя й. Беше по-логично мъжът й да е откраднал ковчежето, а после да й го е дал да го скрие под роклята си.
Но дори и при това положение Амелия се питаше дали има смисъл да подозира семейство Алкарас. Търговията с роби е била най-печелившото занимание на века. За тях 250 златни ескудос вероятно бяха колкото обичаен бакшиш и не би си струвало да рискуват доброто си име за такава дребна сума.
— Елвира, кажи ми, доволна ли си, че мъжът ти пътува толкова много?
— Съжалявам, че трябва непрекъснато да е на път и затова от време на време го придружавам. Макар и той да казва, че корабите не са място за дами.
— Той има право, но ето ни тук, две дами сред морските вълци.
— Торибио предпочита да пътува сам. Първо отива с корабите си до Африка, а от там до Индиите.
— А ти предпочиташ да пътуваш от Севиля до Картахена с Кралския флот.
Елвира кимна с глава. За петнайсет години това било третото й пътуване.
— Съпругите обикновено не придружават мъжете си толкова далеч.