Досега Амелия безуспешно се бе опитвала да разреши мистерията с помощта на показанията на заподозрените. Сега обаче реши да промени стратегията си. Възможно бе решението на всичките й въпроси да се намира на явно място, точно под носа й. А под носа на Амелия в момента се намираха двете лампи, които предишната вечер бяха угаснали. Сега те светеха с ярък пламък, без да показват признаци на догаряне.
— Днес следобед допълвали ли сте лампите?
— Не. Пакито много стриктно ги долива с масло всяка сутрин.
— Всяка сутрин?
— Всяка, включително и тази.
— А вчера?
— Вчера също. Защо се интересувате?
— Защото изглежда все още са пълни. Вчера по това време маслото свърши и лампите угаснаха.
— Беше изключение. Обикновено маслото стига за цялата вечер, докато си легна да спя. Тогава лично ги изгасвам.
— Интересно… Е, вече е късно. Трябва да отида да потърся съпруга си. Сигурно е много гладен.
— Не бих се учудил. По това време…
— Мислите ли, че мога да помоля Пакито да ни донесе нещо за хапване в каютата, когато мъжът ми приключи с работата си?
— Аз лично ще се разпоредя за това.
Амелия му благодари със задоволство. Налагаше се веднага да намери Хулиан и да му разкаже това, което беше научила.
XVII.
Хулиан излезе от трюма на галеона също така потиснат, както излизаше от кръчмата „Росел“ близо до гара „Аточа“, когато беше студент.
Беше се стъмнило, но в далечината съзря Амелия. Стоеше на предната палуба, загледана в хоризонта. Младата жена приличаше на скулптура на носа на кораба, най-красивата от целия Кралски флот, сирената от Барселона. Приближи се до нея.
— Да не чакаш Леонардо ди Каприо? — намигна й Хулиан.
— Теб чакам.
В крайна сметка бе принуден да признае пред себе си, че шегите не са сполучливи, ако човекът, към когото са насочени, не ги разбере. Беше очевидно, че Амелия не е гледала „Титаник“.
Младата жена усети, че Хулиан дъха на вино.
— Пил си.
— Да. С Алонсо. Може да ни е за последен път да пием заедно.
— Как ти хрумна такова нещо! Предполага се, че трябва да сме готови за всякакви изненади. Би било по-разумно да не губиш рефлексите си, в случай че ни дотрябват.
— Не се тревожи, всичко е под контрол — успокои я Хулиан. — Вече откри ли кой е крадецът?
— Мисля, че да… Да се прибираме вътре!
XVIII.
В каютата Амелия и Хулиан изчакаха притаени да им донесат вечерята. Пакито потропа на вратата и Амелия го покани да влезе. Внезапно Хулиан се нахвърли на юнгата. Двамата залитнаха и се стовариха като олово върху задушеното пиле, което се разсипа по пода.
— Можеше да го изчакаш да остави храната — упрекна го Амелия.
Хулиан се опитваше да се пребори с момчето, но то му се изплъзваше като змиорка. Въпреки че бяха двама на един, не им беше лесно да задържат юнгата. Завързаха краката му с парче от рибарска мрежа. Хулиан му хвана ръцете, а Амелия завърза и тях с край от корабно въже. Пакито можеше да се продере да вика за помощ, но не издаде и звук. След като го обездвижиха, започнаха да го разпитват, но Пакито продължаваше да мълчи.
— Знаем, че ти си откраднал парите на капитана — заяви Амелия. — Планирал си го вчера сутринта. Сипал си по-малко масло в лампите, за да изгаснат по време на вечеря. Така всички присъстващи бяхме заподозрени. Знаел си, че капитанът ще те извика да допълниш лампите и в суматохата си измъкнал ковчежето, без никой да забележи. — После Амелия го сграбчи за яката на ризата. — Къде са парите? Къде си ги скрил, мошенико?