— Играе се по двойки. Ако заложим заедно, можем да ошушкаме мнозина.
— Никога ли не се спираш, Каталина?
— Не ме наричай така! Всяко мъжко име е по-добро от Каталина.
— Престъпваш тайнството на кръщенето?
— За теб е лесно да ме поучаваш, защото се чувстваш мъж и между краката си имаш доказателство за това. А ние, останалите мъже, трябва да се борим, за да докажем, че сме такива.
— Сигурна ли си, че наистина у теб говори мъжът, а не дяволът?
— Знам какъв съм и не се нуждая никой да ми го казва. И дори дяволът не би могъл да ме убеди в противното — и тържествено се прекръсти.
Алонсо първоначално се изненада от думите й, а после се замисли. При всеки спор Свещеният кръст му се струваше убедителен аргумент.
— Добре, ще те наричам Франсиско. Но добре ме чуй, за да бъдеш мъж, не е нужно да си по-лоша от мъжете. Не бъди лоша. Почтеността не е навредила на никого, но измамата е погубила мнозина.
— И да искам, и да не искам, никога няма да мога да бъда напълно почтен, но ще се опитам. Обещавам.
Алонсо кимна доволно. Младият Франсиско не беше съвсем безнадежден случай. Вече по-спокойно боецът смени посоката на разговора:
— Ти си бил и от двете страни на Рубикон… Искам да кажа на двата бряга на реката…
Франсиско го гледаше смаяно. Алонсо се опита да бъде по-ясен:
— Мамка му! Не е лесно. Нали си и рак, и риба… Какво трябва да направи мъжът, за да остане жената доволна?
Франсиско избухна в смях, но точно в този момент Хулиан влезе в кръчмата и ги прекъсна. С жест им показа да стават. Трябваше да бързат. Разговорът ги беше погълнал и бяха загубили представа за времето.
Съвсем скоро трябваше да се върнат на „Сан Андрес“.
VI.
Амелия ги чакаше отвън. Младата жена беше запечатала портала, а Хулиан бе повторил осемнайсет пъти „Песента на пирата“ от Еспронседа при абсолютен успех пред публиката и критиката. Беше събрал шестнайсет реала, повече от 300 сребърника и 500 гроша. Това правеше общо едно-две златни ескудос, но все пак беше по-добре от нищо.
По пътя към пристанището дадоха парите на Франсиско, който направо зяпна от учудване.
— За мен ли са? Защо сте толкова щедри?
— Спри да задаваш въпроси, че да не вземем да размислим — отвърна Хулиан.
Амелия я погледна със смесица от жалост и нежност. Всичко прочетено беше чуждо на монахинята-лейтенант и това я отвращаваше, обаче не можеше да спре да мисли колко ли е трудно да оцеляваш сред околната жестокост само защото си жена. Каталина не се беше предала и нямаше да го направи никога. Необяснимо защо, но това вдъхваше на Амелия дълбоко уважение към момичето.
Може би затова тя се обърна към нея като към по-малка сестра, каквато никога не бе имала:
— Животът ти е бил труден и от сега нататък няма да бъде по-лесен. Понякога ще бъдеш пред дилема дали да направиш добро, или зло — загрижено заговори Амелия.
— Алонсо вече ме предупреди. Затова ви моля, ако ще ми четете проповед, нека да бъде кратка.
„Много е самоуверена тази сополанка“, помисли си Амелия. Очевидно краткият миг на добронамереност бе приключил.
— Сега ще трябва да изслушаш и мен — рязко смени тона тя. — Даваме ти кесията, но искаме едно от теб: за всяко лошо нещо, което извършиш, да направиш и нещо добро за компенсация.
— Дори две — предложи Алонсо.
— Две или три. Може да закръглим на три добрите постъпки за всяка лоша, която сториш — на свой ред се намеси и Хулиан.
Каталина се съгласи и им пожела лек път към дома. Не трябвало да се страхуват от лошото време, защото капитан Егиньо бил много опитен, моряците от екипажа били добри хора, а „Сан Андрес“ — стабилен кораб. „Може би, когато не е на вода“, помисли си Алонсо.
— Е, юнга, какво мислиш да правиш сега?
— Благодарение на вас ще замина за Панама, а после — където съдбата ме отведе.
Патрулът се сбогува с Франсиско (Каталина) с пожелания за късмет и се настани в лодката, за да се прибере на галеона, който с величествено поклащане ги очакваше в залива.
Нямаше време за губене, така че Алонсо и Хулиан се хванаха за греблата и загребаха като каторжници. Франсиско остана да гледа как се отдалечават от брега.
— Добре, че не нося портфейл и мобилен телефон, защото сега щях да проверявам дали не ги е задигнала от джоба ми — пошегува се Хулиан. — Мислите ли, че ще ни послуша за добрите постъпки?