IV.
Паважът по улиците на Урдо не беше в най-добро състояние. Войната не бе помогнала на властите да се заемат приоритетно с такива подробности. Последните слънчеви лъчи огряваха къщите на китното планинско селце, но в Пиренеите времето се променяше рязко само за минути. Пиер Ибара, селският учител и заклет противник на нацистите, вървеше заедно със сина си Ерик по главната улица. Предупреди го, че през нощта ще падне гъста мъгла, но на момчето много не му се вярваше, защото на хоризонта нямаше нито едно облаче. Детето вдигна поглед към небето и се спъна в едно разклатено паве. Баща му го смъмри да гледа къде върви и гальовно го потупа по главата. Ерик се засмя и го прегърна, получавайки в замяна изпълнен с обич поглед. Пиер Ибара беше благодарен, че въпреки ужасите на войната, които бяха част от ежедневието на сина му, той продължава да се държи като момче на десет години.
Четиримата наблюдаваха отдалече тази сцена и не можаха да се сдържат да не се усмихнат. Особено Ернесто, който се сети как неотдавна бе открил своя син, за съществуването на когото не бе подозирал. Групата се помъчи да влезе незабелязано в Урдо. От началото на германската окупация, въпреки че селцето беше в свободната зона, никой не вярваше на никого. Жителите му се подозираха взаимно, доносите бяха нещо обичайно, а някогашното веселие по улиците беше останало в миналото.
Жестокостта на войната изважда най-лошите черти у хората. Винаги е било така и за съжаление винаги ще бъде. Човек трябва добре да си отваря очите и да бъде много внимателен.
V.
Колата, с която трябваше да избягат, бе паркирана на малка уличка до площада. Беше стар микробус „Ситроен TUB“, модел от 1939 — произведен преди по-малко от пет години, но външният му вид говореше друго. Беше напълно подходящ за задачата. Върху калника на лявата гума намериха ключа, както ги беше информирал Агапито Ибарбия. Хулиан го взе. Влезе в колата и се опита да я запали.
Завъртя веднъж…
Още веднъж…
И пак…
Абсолютно нищо. Сякаш нямаше акумулатор. Лицата на останалите посърнаха. Добро начало…
Хулиан обаче като млад беше карал жълт ситроен 2 CV и сега не се предаде.
— Не ми прави номера, момче! — Заговори той на микробуса пред смаяните погледи на Алонсо и Амелия.
Отново завъртя ключа и най-сетне ситроенът запали. Ернесто и Алонсо веднага се качиха отзад, за да се преоблекат, а Амелия зае предната седалка до шофьора. След няколко минути двамата мъже слязоха от микробуса. Единият (Ернесто) беше облечен във военна униформа, а другият (Алонсо) — в раздърпани и мръсни дрехи, сякаш дълго бе живял в гората като партизанин. В ролята на германски офицер началникът на оперативния отдел командваше „пленника“ си. Владееше отлично немски и униформата му стоеше добре, но се чувстваше безкрайно неудобно в този си вид, сякаш цялата болка, която нацистката свастика бе причинила на толкова хора, тежеше на плещите му.
— Да си сверим часовниците — предложи Ернесто.
Всички погледнаха към китките си. Алонсо също направи жест, за да види часа, но веднага осъзна, че не носи часовник.
— И аз винаги съм искал да кажа тези думи — иронично подхвърли Хулиан.
Алонсо и Амелия не разбраха шегата, но това често им се случваше.
— Ще ги кажеш на следващата мисия. Оставете двигателя да работи!
Ернесто измъкна ръждиви белезници и ги сложи на Алонсо. Всъщност обаче не ги закопча докрай.
VI.
Двамата агенти се възползваха от потъналия в мрак площад, за да си осигурят най-добра видимост към сградата, в която се помещаваше малкият щаб на нацистите. Над долината падаше мъгла, точно както бе предрекъл Пиер, но все още се виждаше добре. Всичко наоколо обаче придобиваше нереални очертания, което не вещаеше нищо добро.
Мъжете се спогледаха за миг. Знаеха какво да правят. Бяха стари кучета с опит във всякакви мисии.
— Късмет! — прошепна Ернесто.
— Не вярвам в късмета, сеньор. Само в лошия късмет — отвърна Алонсо и макар и с белезници отново се прекръсти. Добре, че Ернесто му беше оковал ръцете отпред, а не зад гърба, иначе щеше да му бъде още по-трудно.