Тя отново се усмихна и се обърна към него.
— Ако наистина имаш смелостта да преминеш през тази врата заедно с мен и да удържиш да обещанието си, ще повярвам на всичко — каза тя закачливо. — Ела да погледнем вътре. По-добре е такова свещено място да се разглежда, а не да се напада!
Брандър се засегна от тези думи и позволи да го хване за ръка и заведе до желязната манастирска врата.
— Виждаш ли оня голям кръст върху арката отгоре. Той проследи къде сочеше тя и видя кръста.
— Да.
— Надписът под него гласи, че които премине под него, вече е недостъпен за кралската власт, а попада под закрилата на църквата.
— И какво означава това?
— Означава, че си защитен от кралско наказание, колкото и страшно престъпление да си извършил. Виждаш ли колко миролюбиво място е това.
— И дори аз, чужденецът, ще бъда защитен? — попита Брандър невярващо.
— Предполагам, че да. Особено ако се съгласиш да останеш да живееш тук като монах.
Той поклати глава.
— Хм. Твърде висока цена според мен.
Мира вдигна рамене.
— Няма да мислиш така, ако кралските войници са по петите ти.
Брандър обезкуражено въздъхна.
— Докато Астрид е все още в ръцете им, нямам намерение да пробвам. Бихме могли…
— Шшт! Това е отец Лон — прекъсна го тя, защото в дъното на галерията видяха един слабичък монах.
Брандър млъкна и инстинктивно отстъпи назад. Точно този монах бе довел Мак Кугън в лагера на викингите! Ако можеше, веднага би му прерязал гърлото; но се почувства задължен към Мира и всички, които биха могли да допринесат за умиротворяване на страстите.
— Отец Лон — извика Мира с радостта на малко момиче, което среща воин след битка.
Брандър й хвърли намръщен поглед. За негова чест успя да запази за себе си войнствените си помисли. В това време духовникът се приближи.
— Мира? — въпросително каза монахът, изгледа под вежди Брандър и спря по-далеч от вратата. — Какво правиш тук? И кой е този с теб?
— Това, разбира се, е норс, отче. Брандър, моят любим, за когото ти говорих онази нощ, когато бе дошъл при нашето племе… Е, приближи се, де — подкани го тя с тих смях, но той все още гледаше втренчено викинга. — Той е без оръжие. Кълна се, че е така.
Брандър изпита странен студ от погледа му. Изразът на лицето му бе странен и разбиращ. Съвсем не това очакваше от човек, който би трябвало да гледа на него и като на чужденец, и като на враг.
Като изгледа от глава до пети брата на милата си Астрид, Лон се обърна към Мира.
— Жено, а знаят ли твоите родители, че ти си тук заедно с него?
— О не… — призна тя. После, опитвайки се да прикрие това, че всъщност е била отвлечена от Брандър и братята му, успя да съчини малко по-приемливо обяснение. — Помагах на Брандър като водач, защото преди няколко дни Мак Кугън нападна техния лагер и отвлече сестра му. Разбира се, Брандър пожела да я спаси. Но не знае къде да намери армията. И аз му помагах в търсенето.
Брандър видя първоначалната изненада на духовника но отец Лон бързо сведе поглед. Явно от съвест! Каква друга причина би могла да смути този свят духовник.
Добре, да върви по дяволите. А Брандър имаше достатъчно основания да бъде тъжен, след като половината от хората му пострадаха от нападението.
— И сега сте дошли да разберете от мен къде е Мак Кугън? — попита отецът и вдигна поглед, в които явно се четеше, че няма намерение да отговори на този въпрос.
— Не отче. Макар че ми мина през ум, че сигурно знаеш… Така ли е? — добави тя обнадеждена.
Лон изпита голямо задоволство от нейната несигурност и тръсна глава. Налагаше се да прибави още един грях към веригата от лъжи, които бе изрекъл откакто срещна Астрид. Поне знаеше, че не бива да помага на тези чужденци да намерят войниците на Ерин. При това пленницата, която те търсеха, вече не беше при Мак Кугън а скрита на сигурно място при него. Тогава защо да по мага за осъществяването на техните опасни планове?
— Какво друго искате? — продължи Лон, смутен от това неочаквано посещение.
— Искаме да бъдем венчани — отговори Мира и се постара погледът й да изглежда най-невинен. — Надяваме се да помолиш абата да изпълни церемонията, защото обещах на този човек да се омъжа за него.
— Не е твоя работа да правиш такива уговорки, дъще. Това е работа на баща ти. Добре знаеш това.
— Да — потвърди Мира съвсем тихо. — Но аз вече съм достатъчно голяма, отче. Освен това вече се свърши… разбираш какво имам предвид.
Очите на отеца се разшириха и той въздъхна тежко.