Но утре го очакваше ежегодното празненство в кралската крепост, помисли си той с усмивка. А преди това — усмивката му стана още по-голяма — щеше да изгори ония двама норвежци заради неприятностите, които бяха причинили преди няколко дни.
Той отново отвори очи, когато групата от просители стигна до близките къщи в предната част на укреплението. Бяха необикновено тихи. Докато мълчаливо разглеждаха и се радваха на получените дарения, жителите от крепостта и неговите войници издаваха обичайните викове за благословия на домакините.
Наистина, все още беше твърде рано. И групата беше малка. А в някои случаи такива групи порастваха до стадо от няколко десетки човека. Тези, изглежда, още не бяха имали възможността да се напият и да станат шумни от получените дарения.
— Няма нищо, началник — прошепна му един от неговите хора, докато групата просители се приближаваше към последната хижа. — Не направиха нищо, от което да проличи, че са чужденци.
— Тогава само ги придружете до оградата и здраво залостете портата след тях — отвърна Мак Кугън с досада и въздишка на облекчение. Но когато войникът се отдалечи и погледът му обходи двора на укреплението, видя, че пленените норвежци бяха изчезнали!
Глава 20
— Спрете ги! — извика Мак Кугън. Скочи светкавично на крака, повдигна полите на бялата си дреха и се хвана за сабята си. После се втурна напред, където хората му като настървени вълци вече бяха обградили групата просители и бяха насочили оръжието си срещу тях.
Като се хвърли в тълпата, викна на Блар да отиде и залости портата на крепостта отвътре. Мина през обкръжението, протегна ръка и сграбчи с трепереща ръка врата на най-малкия член на групата просители.
Ръката му се плъзна надолу по гърдите на „гоблина“, а с другата допря сабята си до гърлото му. Пръстите му обходиха добре оформената закръгленост и го убедиха в това, че „той“ всъщност е „тя“.
Дали това беше точно Мира или не, тепърва щеше да се разбере. Или по-скоро — да се чуе, защото се надяваше тя да издаде вик на болка от неговата грубост.
— Вървете към тунелите — викна той на Блар, който се бе върнал преди малко, след като бе залостил вратите на крепостта. — Двамата викинги не са вече вързани за стълба, затова нека войниците веднага да обходят всички къщи и тунели под тях!
Хората му се разпръснаха да изпълнят заповедта, а Мак Кугън инстинктивно отстъпи назад, влачейки след себе си новия си пленник.
— Защо ни нападаш, добри човече? — попита умолително водачът с конската маска. — Не знаеш ли каква зла съдба те очаква заради нападение срещу поклонници на Мак Оула.
— Вие може да сте такива, а може и да не сте — изръмжа Мак Кугън, все още не можейки за най-голямо свое огорчение да определи дали в думите на странника има чуждестранен акцент или не.
— Пуснете момичето, сир — продължи другият, — и вместо нея се заемете с мен. Защото тя просто е моята малка дъщеря и можете да й причините нещо лошо, като се отнасяте така с нея.
Мак Кугън, разбира се, не го послуша. Току-що по мистериозен начин бяха изчезнали двама негови скъпо спечелени пленници, и то само заради суматохата край тези просители, и той нямаше намерение да ги пусне просто така!
Той притисна острата сабя по-силно до гърлото й. И още по-силно. И още по-силно, докато най-сетне дочака слаб вик от нейна страна. И, о-хо, помисли си той триумфиращо, гласът със сигурност беше на Мира!
Всичко съвпадаше: височината, ръстът, наклонът на раменете й, нежният допир на ръцете, които се бяха протегнали да отстранят сабята, допряна до гърлото и.
И точно когато се убеди окончателно, че това е неговото съкровище, долови зад себе си движение и усети нож, допрян в гърба му.
Следващото нещо, което го сполетя, бяха две здрави ръце, хванали го за гърлото. После нещо го прониза в ръката и той, ще не ще, пусна жертвата си. След това политна назад и се намери повален на земята.
С чувство на огромна паника се обърна по корем и запълзя за сабята си, която бе изпуснал, когато момичето се откъсна от него.
В този момент забеляза порязаната си ръка и успя да види през процепите на маската си как от вените му обилно шурти кръв.
Все още обаче можеше да се бори с другата си ръка, каза си сам и съжали до смърт за тази си глупост да изпрати всички свои хора в тунелите, за да преследват изчезналите викинги! Беше изпратил по един войник във всяка къща, така че нямаше друг избор. При това не му и мина през ум, че тези събирачи на милостиня можеха да бъдат въоръжени.