— Хм… — отвърна Мира, като отчасти обмисляше този разумен съвет и едновременно с това съзнаваше, че това бе единственото нещо, което жена като Киарда с нейното опустошено минало можеше да и каже. Изминаха останалата част от пътя в пълно мълчание.
— Заобиколи от онази страна — каза Киарда шепнешком когато пристигнаха. — Аз ще мина отдясно.
Въпреки че смяташе тази предпазна мярка за излишна, Мира бързо й се подчини. Тъй като светлината на факлата изчезна заедно със Киарда, момичето започна да опипва пътя си по южната страна на гъсталака и стигна до поляната в центъра едновременно със спътницата си.
И двете много се учудиха, като видяха, че Брандър лежи проснат на земята, а до него мъждука малък фенер. Изглеждаше точно така, както когато Мира го срещна следобеда на скалата. Лежеше небрежно по гръб с кръстосани крака и подпираше главата си с ръце.
— Брандър — извика Мира, без да крие учудването си от безметежната му поза.
Той се усмихна първо на нея, а след това и на Киарда също толкова подкупващо.
— Да, аз съм. Кого другиго очаквате?
Мира се засмя нервно.
— Ами никого. Само че… — Думите и секнаха и тя се опита да му даде знак с ръка да се изправи. — Ние… ние ставаме, когато по-възрастните са прави.
— Ама, разбира се. Колко глупаво от моя страна! — заяви той, изправи се на крака и отново погледна Киарда в лицето.
В отговор старата жена се дръпна назад на няколко крачки. След това втренчи поглед в него, сякаш не можеше да повярва, че от устата му може да излиза такъв добър ерски.
— Ти си Киарда Мак Айл, братовчедка на майка ми, нали? — попита той с предразполагащ тон и протегна ръка, сякаш искаше да поеме и целуне нейната.
Тя обаче се държеше на разстояние.
— Аз съм Киарда, внучка на Айл, но дали съм братовчедка на майка ти, още не е ясно.
Брандър свали ръката си, като очевидно се отказа да се ръкува за поздрав.
— Но, разбира се. Права си. И много ти благодаря, че се съгласи да се срещнем. Вярвам, че Мира ти е дала брошката на майка ми.
Киарда продължаваше да се оглежда внимателно, докато говореше. Тя сякаш искрено вярваше, че хората на Брандър са им устроили засада.
— Тя ми даде една брошка, но не съм склонна да приема, че е била на майка ти.
— Но, моля те, госпожо, откъде другаде бих могъл да взема.
Киарда вдигна рамене.
— Много от тях бяха изработени в рода ни, докато бях още млада. Може просто да си я намерил полузаровена на брега, където са я изгубили деца по време на игра преди тридесет години.
Мира се възползва от внезапната тишина, която настана между тях, и се приближи към Брандър, за да го вижда по-добре, докато разговаря със Киарда.
— Не се доближавай толкова, дете, или скоро ще бъда принудена да те спасявам — предупреди я Киарда, като се ядоса.
Думите й извикаха лека усмивка върху устните на Брандър, която постепенно премина в кикот, който той успя да прикрие, като се изкашля в ръката си. Това накара и Мира също да се засмее. В негово присъствие тя се чувстваше по-удобно, по-сигурна, по-жизнена, така, както никога досега. И въпреки това не виждаше начин да убеди родственицата си в неговата добронамереност.
— Как смееш да ми се присмиваш, момче? — грубо го попита Киарда.
Брандър стана сериозен и закачливият блясък в очите му изчезна напълно.
— Не, не. Само на страха ти от мен. Знаеш, че просто нямаш причина да се страхуваш.
— О, така ли? — протестира тя и постави ръка върху устата си. — Тогава можеш ли честно да кажеш, че никога не си нападал тези брегове, върху които сега твърдиш, че искаш само да се заселиш?
Брандър стана още по-сериозен.
— Е, не. Наистина не мога.
— А можеш ли да кажеш, че не си убивал и изнасилвал при тези нападения?
Викингът сведе поглед към земята.
— Ами… не — отново се запъна той.
Киарда стрелна с очи Мира.
— Ето! Чуваш ли, момиче? Ето го благородният мъж, който ми обеща. Признат насилник и убиец като всички тях!
Като почувства, че тези думи започнаха да я глождят отвътре, Мира отново погледна Брандър. Беше просто немислимо, че този мъж, който с докосването си я бе накарал да изпита такъв магически екстаз, може някога да е използвал тази сила за нещо толкова долно като насилието.
— Вярно ли е това, Брандър? — попита тя с разтреперан глас.
Той бавно вдигна очи, пълни с разкаяние, и Мира можеше да се закълне, че дори и на тази слаба светлина, те блестяха със същото чувство като нейното.
— Да, вярно е — отговори той и преглътна. — Твоята родственица искаше истината и аз й я казах. Но, моля те, повярвай, че казвам истината и когато твърдя, че тези варварски дейния са вече зад гърба ми завинаги. Заклевам се, че от вашите хора искаме само мир!