— След един час. На върха на скалите, където се срещнахме — успя да й прошепне едва чуто той, преди тя да се отдръпне от него, и излезе от хижата.
Когато след един час Мира стигна до високите скали, го завари да стои изправен в цял ръст с развято от вятъра наметало и с поглед, зареян в морето. Бе успяла да се измъкне незабелязано от форта и по един заобиколен път бе стигнала до платото. Затова Брандър не беше я забелязал.
Наближаваше краят на лятото. Слънцето вече залязваше зад хоризонта на запад. В момента то бе застанало на едно ниво с върха на скалите и отражението му в морската вода обгръщаше викинга с невероятен по своята красота оранжев ореол от светлина.
„Господи, колко величествен изглежда!“ — помисли си Мира, която бе спряла, за да може да му се полюбува. Въпреки че положението му и това, че бе най-възрастен сред съотечествениците си, означаваше много малко в Ирландия, благородната му осанка й напомняше за фаворитите на краля и тя имаше основание да каже, че само с появата си той бе предизвикал истински страх сред хората от нейното племе.
Една част от нея я подтикваше да изтича при Брандър и да се наслади на всеки безценен миг от времето, през което могат да бъдат само двамата, да го прегърне и да даде воля на чувствата си. И въпреки това нещо я възпираше да го направи. Изведнъж усети, че по някаква причина се страхува от него. Не знаеше точно от какво. Може би от това да не каже или да не направи нещо погрешно. От безсилието да му откаже, ако той си позволи неща, за които тя знаеше, че не бива да му разрешава да прави.
Но когато бавно се обърна и я забеляза, Мира разбра, че това не бе само страх, а и свенливост. На лицето й се появи лека усмивка. След това сведе поглед, защото усети, че от вълнение ще се разплаче.
Какво, за Бога, й ставаше? Току-що бяха получили божията благодат, която търсеха. Хората от племето вече знаеха за него и хората му и нямаха никакво намерение да ги гонят. За какъв по-щастлив изход би могъл да мечтае някой от тях? И въпреки това сигурно за четвърти път през последното денонощие тя отново бе на път да се разплаче.
— Мира — извика Брандър, озадачен от това, че тя стои настрана.
Тя само поклати глава, прехапа устни и вдигна очи към него.
— Хайде, ела тук — подкани я той с усмивка. — Ела да се насладим на това прекрасно, огряно от слънцето море. Твоите хора едно време са боготворели слънцето, нали? Майка ми поне така казваше.
— Да. Вярно е. Някои от нас още го правят — призна тя.
Брандър се усмихна още по-широко, когато тя направи първите предпазливи крачки към него.
— А ти? — попита я той, като повиши предизвикателно глас.
Тя сви рамене и продължи да се приближава.
— Може би. Понякога.
— Кога по-точно?
— Като сега например, когато то само те предизвиква с величествената си червена магия. И през зимата, когато е толкова кратко време с нас. Случвало ли ти се е някога просто да стоиш срещу него със затворени очи? — И сякаш безсилна да се въздържи, тя затвори очи и вдигна нагоре глава, опиянена от сладкия спомен за тези моменти. — Великолепно е, нали? Сякаш в момента чувстваш любовта на най-големия, най-обичания родител, който някога е съществувал.
При тези думи тя с наслада пое въздух. Когато отново отвори очи, лицето му изразяваше пълно съгласие с нея.
— Да — отвърна Брандър. — Това наистина са много приятни мигове.
Тя се приближи на още няколко крачки към него и предпазливо спря.
— А какво ще кажеш за вашите хора? Вие боготворите ли слънцето? — попита го Мира с толкова нерешителен глас, който веднага я издаде, че никога по-рано не бе ходила на срещи.
— В известно отношение, да. Макар че за нас то никога не е било от такова съществено значение, както за вас. Защото видях, че и сега на една от стените в хижата на Киарда виси едно слънце, направено от слама. А кръстовете на гробовете във вашия форт са обградени със слънчеви кръгове.
— О, майка ти и за това ли ти е разказвала! Как свети Патрик се е борел да ни спечели за свои последователи, като е направил слънце около знака на Христос?
— Да.
Мира го погледна боязливо и каза:
— Въпреки че Киарда и останалите по-възрастни ще настояват да се покръстите, истината е, че ние самите не бяхме така лесно спечелени от църквата.
— Да — усмихна се отегчено Брандър. — И се страхувам, че занапред ни чака още по-голяма съпротива. Но ще видиш, че във всяко друго отношение хората ми са готови да станат ирландци, уверявам те.
Тя кимна с глава и леко му се усмихна, за да му покаже доверието си.