— Напълно ти вярвам.
Той изведнъж присви очи, сякаш търсеше нейните за нещо.
— Но защо още стоиш толкова далеч?
Брандър протегна ръце към нея и наметалото върху раменете му се разтвори като криле на сокол, който се спуска, за да я спаси от някакъв невидим хищник.
— Моля те, ела при мен и ми позволи отново да те почувствам. За първи път, сякаш от векове насам, сме сами двамата и аз бих желал да ти благодаря за всичко, което направи за мен и за хората ми.
Мира усети как гърлото й се сви от някаква странна парализа. Въпреки че бе съвсем сигурна в намеренията му да й благодари по някакъв начин, който би приела, неговите думи й прозвучаха някак странно и заплашително. Сега тя бе сигурна, че ако се озове в обятията му, ще се съгласи на много повече от една обикновена прегръдка и целувка. Въпреки че желаеше да се предаде и да се отпусне в топлината на ръцете му, тя не можеше да намери сили, за да се помръдне.
Той като че ли беше обиден от упоритата й съпротива.
— Мира, възможно ли е, след като се бори да убедиш Киарда и останалите, че няма за какво да се страхуват от мен, самата ти да не ми вярваш? Вашите хора ме претърсиха вече за оръжие. Заклевам се, че и сега не съм въоръжен.
Тя се опита да се усмихне безгрижно.
— О, да, зная. Тук не става толкова дума за страх, милорд, колкото за несигурност. Поне така си мисля.
— Каква несигурност?
— Не зная. Ти каза снощи на Киарда, че по-рано сте нападали и ограбвали тези брегове. Мога да ти кажа, че само преди няколко лета аз едва не станах жертва при един такъв случай.
Той сякаш бе поразен от тази новина.
— Хванал те е някакъв норс? — попита той след малко.
Тя поклати глава и отново наведе очи надолу. Темата бе твърде унизителна за нея, за да продължи да го гледа в очите.
— Беше един викинг. Сигурна съм. Той бе сам и… сигурно е бил някакъв разузнавач — завърши тя, като гласът й прекъсваше някак печално.
— О, Мира. Не! — възкликна той, а после, без да се интересува как ще реагира тя, се приближи до нея и съчувствено я прегърна. — След всичко това бих изтръгнал от себе си всичко норско — промълви тихо той, като я люлееше в прегръдките си.
Тя с учудване усети, че прегръдката му бе съвсем различна от начина, по който я бе прегърнал на същото това място предишния ден. Това не бе прегръдка на любовник, а на човек, който искаше единствено да я утеши — баща или по-голям брат например. Някои, който, изглежда, бе разбрал, даже и преди нея, от какво най-много се нуждае в момента. Мира имаше нужда па зарови обляното си в сълзи лице в гърдите му и да остави туниката му да попие сълзите и.
— Мира. Моя малка, сладка Мира. Кажи ми само още веднъж, че този звяр не ти е направил нищо лошо.
— Не успя — Тя почувства как гърдите му се надигнаха и изпуснаха въздишка на облекчение, и той я притисна още по-силно към себе си.
— Слава на всички богове!
— Би ли имало… искам да кажа, би ли имало някакво значение за теб, ако той бе успял? — плахо попита тя.
Брандър леко се отдръпна от нея и вдигна брадичката й, за да може да я погледне право в очите.
— Разбира се. Бих умрял, ако знаех, че ти е навредил.
— Не исках да кажа, дали би променил чувствата си ако узнаеш, че някой друг мъж… — тя търсеше подходяща дума, — ако някой друг мъж ме е познал по такъв начин?
Той отново я стисна в прегръдката си и сякаш я люлееше и успокояваше с цялото си тяло.
— Разбира се, че не. Как може едно момиче да се обвинява за такова нещо? То със сигурност не е било по твоя воля. — Той разтвори прегръдката си и хвана едната й ръка. — Ела и седни до мен на ръба на скалата като вчера. Просто ще поговорим малко и нищо повече. Обещавам ти.
Неговото обещание определено я утеши, пряко волята й. Той й беше приятел и тя до голяма степен му вярваше. Във всеки случай знаеше, че даже и да искаше да й покаже любовта си, то поне в момента Брандър и бе дал толкова необходимия за нея отдих.
Отведе я до ръба на скалата и седна до нея на тревата. После и двамата провесиха крака надолу. Ако й бе някоя доверена приятелка, Мира просто би се почувствала задължена да продължи да разказва за случая и по този начин да се прочисти от него. Такава бе атмосферата между тях. И въпреки това, като гледаше с периферното си зрение русата му коса, величествената му фигура и странното му облекло, тя още веднъж осъзна, че за нея той бе истински чужденец. Независимо от това между тях съществуваше неоспоримо привличане и нещо й подсказваше, че винаги са били някак си свързани, че съдбата бе предопределила да бъдат заедно.
— Не мога да повярвам, че някога си изнасилвал — изведнъж каза тя. — Не искам да е вярно.