— Добре. Тогава да побързам при моите хора и да видя дали мога да ги накарам да се притекат на помощ — съгласи се тя с него и се приготви да тръгва.
— Отивай, любов моя. Но мисля, че те няма да направят нищо, за да спрат мъжете на краля.
— Все пак ще ги помоля — приключи нетърпеливо Мира и вдигна едната му ръка към устните си, за да я целуне, после я стисна за раздяла и се втурна към укреплението.
Тичаше с все сила и със съзнанието, че всичко зависи от нея. Обърна се назад само веднъж, когато така се задъха, че трябваше да спре долу в ниското, за да си поеме въздух. Тогава видя, че Брандър вече бе изчезнал от платото. Само секунди след като тръгна, го чу да дава на норски някакво нареждане на хората си, след което той също се понесе с голяма скорост.
Брандър и братята му вече бяха събрали първата група от своите хора, в която преобладаваха жените, и за по-голяма безопасност ги бяха качили на две от лодките, когато след малко върху тях заваляха стрелите на ирландците. Мокри до кръста от непосилната задача да пуснат във водата една от препълнените лодки, те вече тичаха обратно към брега, за да се заемат и с втората.
Раната на Брандър вече започваше да пари като изгоряло. Той беше убеден, че в бързината да пуснат във водата лодките, някой от шевовете, с които Астрид бе затворила раната, се бе разкъсал. Втората лодка се оказа много по-лесна за спускане, защото единствените хора, които останаха на брега, бяха мъже, и сега вече можеха да изчакат във водата, докато лодката навлезе достатъчно навътре.
Въпреки че ирландците едва бяха стигнали скалата, Брандър знаеше, че скоро ще се насочат към брега. От начина, по който така бързо пристигнаха в лагера, му стана ясно, че знаят не само точното му разположение, но и най-краткия път до него. Когато започнаха да се спускат надолу, Брандър се обърна назад и започна внимателно да ги наблюдава, сякаш всичко това ставаше насън. Не можеше да повярва на очите си, че заедно с хората си трябва да отстъпва. Никога не бе бягал от битка през живота си и сега се чувстваше страшно потиснат.
„Но това е единственият начин засега“ — обади се в него гласът на мъдростта. Ако имаше някаква надежда да се заселят по мирен път на тези брегове, не ирландците, а те трябваше да поемат отговорността да се погрижат за това. Въпреки че обикновено те нападаха и плячкосваха, този път трябваше да бягат като жертви и да изоставят имуществото си да бъде ограбено и опожарено.
Всъщност от тях повече не се искаше да нападат, а да пуснат дълбоки корени по тези места. За тях бе от полза, поне за момента, Мак Куган и неговите хора да успеят да ги прогонят и малко да ги поокастрят. Но също като лозата те отново щяха да изправят стъбла. Засега щяха да се скрият на кораба, оставен на котва зад скалите, които се вдаваха в морето на североизток. След това, когато крайбрежието бъде отново чисто, щяха да се върнат отново и да възстановят всичко, разрушено от войниците. И това щеше да се повтаря всеки път, докато един ден местните хора ги признаеха за сънародници. Както бе казал баща му, в това безстрашно упорство имаше точно толкова смелост, колкото в боя с мечове. А може би и повече, осъзна Брандър в този момент, тъй като повечето битки приключваха за съвсем кратко време. А борбата да получат и задържат малко ирландска земя като нищо можеше да продължи с години.
„Години!“ — мислеше си той, а в момента изпълнените с паника секунди летяха като стрелите на Мак Куган и неговите хора. Водачът на ирландците наистина бе Мак Куган. Докато армията се спускаше надолу по северния склон, Брандър успя да види фитилите на разпиляната червена коса на пълководеца. „Дълга коса с цвят на огъня в ада — бе казала Мира. — Отблъскваща физиономия и крака с размерите на лодка.“ Това бяха нейни думи и дори и от такова голямо разстояние Брандър можеше да разпознае в мъжа, който яздеше начело на останалите, небезизвестния Наял.
Брандър задържа погледа си върху Мак Куган още една две секунди с онова болезнено любопитство, което всеки изпитва при вида на съперниците си. Без да разбира как, той бе убеден, че Наял изпитва същото. Мак Куган имаше вид на човек, който е разпознал в него не само предводителя на норвежците, но и съперника за ръката на Мира. Брандър осъзна това не защото притежаваше някаква изключителна дарба, нито пък благодарение на зрението или някое друго от сетивата си. Това бе някакъв особен вид познание. Между тях протичаше някаква сила, някакво чувство, нещо като вибрация. Те се приближаваха един към друг по същия начин, по който се движеше най-едрият мъжки елен, воден от инстинкта.