— Защо? — настояваше той, без да чувства някаква умора от двубоя.
— За да пазя чеиза си. Може да го вземеш само ако ме убиеш!
Докато казваше това, тя замахна към краката му и Наял осъзна предимството, което ниският й ръст й осигуряваше. Веднага парира удара и го отклони настрани.
— Ако ти взема зестрата, това би означавало и по вашия, и по нашия закон, да се нагърбя и с теб. Затова не искам и да я докосвам.
За огромно негово удоволствие всички мъже избухнаха в гръмогласен смях, който за нещастие разяри още повече неговата противничка. И сякаш в нея се отприщи някакъв нов източник на енергия. Тя изведнъж го надхитри с маневрите си и замахна с меча между краката му. Наял се опита да препречи удара й, но разбра, че е закъснял да й отговори с удар, и просто отскочи настрана. За да предпази най-уязвимото си място, той изви долната част на тялото си назад. Опитът му обаче се оказа безуспешен. Само след минути усети пареща болка в слабините. Като погледна надолу, видя, че тя бе успяла да разкъса не само панталоните му, но и една малка част от деликатната плът отдолу. Наял бе сигурен, че раната е повърхностна. Независимо от това болката и объркването, които изпита от тази малка нейна победа, го накараха да потърси с поглед Блар О’Файл, който бе следващият по чин. Без да се колебае повече, той му заповяда с поглед да повали в безсъзнание момичето.
Разбира се, Блар веднага изпълни заповедта. Той изтегли меча си от ножницата и я удари точно отзад по главата, преди още да е забелязала сигнала на Наял. В първия момент момичето изглеждаше само зашеметено от удара. След това, за облекчение на Наял, тя завъртя изпъкналите си сини очи и изгуби съзнание.
Мечът й я повлече надолу, краката й се огънаха под тежестта на тялото й и тя тежко се сгромоляса на пясъка.
Вече освободен от противника си, Мак Куган най накрая успя да разгледа чертите на лицето й. Макар че изглеждаше съвсем обикновена, тя имаше прекрасна гъста руса коса. Това поне не можеше да й се отрече.
— Защо се би с нея, милорд? — попита озадачено Блар.
Наял вдигна рамене и внимателно издърпа надолу дъното на панталоните си.
— Мисля, че защото тя го желаеше — отговори той с усмивка, като се стараеше да изглежда напълно спокоен въпреки нараняването. — Беше предизвикателна, О’Файл. Тя е предизвикателна. Погрижи се да я завържат на някой кон и да я вземем за заложница. Обзалагам се, че брат й скоро ще се появи — „А тръгне ли веднъж по петите ни, той няма да има време повече да преговаря с моята Мира“ — искаше му се да каже, но предпочете да се държи благоприлично и да запази скритите си подбуди за себе си.
Блар кимна с глава и прехапа устната си, за да не се засмее садистично.
Наял остана още малко на брега, докато преместят отпуснатото тяло на момичето и вържат ръцете му отзад на гърба й. После, като заповяда на другите да вземат за плячка само това, което могат да носят, а останалото да запалят, той се измъкна по стръмния ляв склон, без никой да го вижда. За малко трябваше да остане сам, за да провери дали раната е сериозна. За щастие и на новата му пленница, всичко бе наред.
Гребците успяха да се справят със силното течение и задържаха лодката, която нямаше котва, почти на същото място, където Рурик и Ланг я оставиха. Вече се смрачаваше и дори и светлината, която идваше откъм опожарения лагер, не позволяваше на Брандър да разбере какво е станало с братята му.
Само допреди минути на брега се мяркаха сенките на десетки фигури. Хората на Мак Куган бяха измъкнали всичко ценно от скривалището и бързо се метнаха на конете си. Астрид също бе качена на един кон и откарана, независимо от това дали бе мъртва или не.
Нямаше и следа обаче от евентуалните й спасители. Брандър се опасяваше, че те са загубили смелост и в момента се намират някъде между лодката и сушата, и затова нареди на гребците да направят завой и да тръгнат назад към лагера.
Следващите няколко минути не се чуваше нищо освен ритмичните удари на греблата по повърхността на водата. Звуците приличаха на погребална песен. Те накараха Брандър да почувства колко печално изглеждаше всичко.
Нощният студ падаше заедно с мрака, и тръпките, които го побиха по цялото тяло, го накараха да си помисли, че това бе най-тъжният час в живота му. Сестра му току-що бе отвлечена. Братята му бяха изчезнали. И всичко, което бяха донесли със себе си, бе или откраднато, или гореше в пламъци.
Тъй като в миналото си бе участвал в много такива нападения, той много добре знаеше какъв данък плащаха жертвите. Досега бе смятал, че има известно понятие за това в какви зверства бе участвал. А всъщност всичко това достигна до съзнанието му едва сега, когато те бяха ограбените и бяха дали от тяхната плът и кръв. А може би той наистина бе заслужил този горчив жребий, нищо че норската религия винаги бе проповядвала, че пътят към техния рай, известен като Валхала, минава именно през такива неща.