Мира присви очи на светлината, която идваше от факлите, за да ги разгледа по-добре. Значи това бе другият брат на Брандър, когото той бе нарекъл Ланг. Те двамата определено си приличаха, за разлика от Рурик. Само дето Рурик и Ланг бяха малко по-ниски.
— В такъв случай аз съм жената, която търсите — обади се Киарда, като излезе пред останалите.
В продължение на няколко минути тя не каза нищо, защото явно ги разглеждаше от горе до долу. Изглежда, че приликата с Брандър най-накрая я убеди, че казват истината, и тя отново заговори.
— И двамата сте съвсем мокри — каза тя загрижено и донесе одеяла, за да не настинат от вечерния студ.
Това бе доста странен начин на посрещане за жена, която за първи път виждаше синовете на многообичаната си братовчедка. И въпреки това той напълно подхождаше на стоическата поза, която Киарда се стремеше да запази.
— Благодаря, милейди — отговори Рурик, като й се усмихна с благодарност. — Наложи се да доплуваме обратно на брега, когато ирландските войници хванаха сестра ни.
— Сестра ви! — възкликна Киарда и като чу, че скъпата дъщеря на братовчедка й е в опасност, тя се отказа от всякакви усилия да се въздържа повече. — Но ние мислехме, че всички сте се измъкнали благополучно. Видяхме ви да отплувате с лодките.
Рурик кимна в знак на съгласие.
— Така направихме, но когато се обърнахме, с изненада открихме, че сестра ни Астрид по някаква причина бе останала. А сега ирландските войници са я взели и не знаем къде да я търсим.
Като каза това, той вдигна умоляващ поглед към старата жена, сякаш се надяваше, че от загриженост за своята племенница тя веднага ще даде отговор на тази загадка.
Киарда обаче не каза нищо. Тя прехапа устни, сякаш бе потресена от новината. Обърна се към старейшините и започна развълнувано да си шепне нещо с тях.
— Къде е брат ви тогава? Онзи Брандър, с когото се срещнахме днес следобед? — попита един от дядовците на Мира.
— О, той е ранен, милорд. Една стрела го улучи, когато се изтегляхме, оставихме го с няколко души от нашите мъже до горящия лагер.
Като чу това, времето за Мира сякаш спря. Тя се успокои, като разбра, че Брандър бе само ранен, а не убит, но въпреки това се разтревожи силно. В края на краищата тя бе виновна за това, че брат Лон първо забеляза норвежкия лагер, а след това каза на Наял новината. Затова на нея не й оставаше вече нищо друго, освен да отиде бързо при Брандър и да види с какво може да му помогне.
Но какво си мислеше? Не можеше да отиде при него просто така. Беше вече тъмно и не можеше да се излиза от укреплението. Още повече, че на вратата вече се бе събрала тълпа от старейшини, които бяха блокирали изхода. „През подземните тунели“ — изведнъж се сети тя. Разбира се! Щеше да стигне до Брандър като миналата нощ. Ще вземе билки и успокояващи отвари, които успее да намери, и ще се измъкне от укреплението през подземните тунели. Ако, да пази Господ, раната на Брандър бе смъртоносна, мястото й сега бе до него и изобщо не я интересуваше каква бе цената, която щеше да заплати за това забранено излизане.
За момент се изкуши да остане при другите и да попита Рурик дали Брандър е ранен сериозно. Ако разбереше, че състоянието му не е толкова тежко, това можеше да й спести риска да ходи при него. Тя обаче не намери сили за този въпрос. Страхуваше се, че гласът й ще я издаде и всички ще разберат за силните й чувства към Брандър. Затова реши, че е по-разумно просто да се измъкне, отколкото да рискува родителите й да разберат колко е влюбена в него.
Сега трябваше да бърза, докато хората от клана бяха все още твърде заети с посетителите, за да забележат отсъствието й. Без да се колебае повече, тя се обърна и се измъкна крадешком към края на тълпата и оттам към семейната колиба.
Когато стигна хижата, вътре нямаше никой. Очевидно всички бяха още на площада. Без да губи време, тя отиде до лавицата с билките, която се намираше в дъното на стаята. За няколко секунди успя да прегледа всичко на светлината на огъня в огнището. Съдържанието на домашната аптека бе твърде оскъдно, защото баща й не изпълняваше функциите на лечител в укреплението, но все пак имаше торбичка с кръвоспиращо средство и един мях с медовина. Тя бързо пъхна всичко това под туниката си заедно с игла и конец за зашиване на рани. После, за да създаде впечатлението, че си е легнала рано, взе няколко цепеници от дървата за горене и ги отнесе на сламеника, който й служеше за легло. За да постигне по-голям ефект, й бе необходим още един наръч дърва. Необходими й бяха само броени минути, за да ги подреди така, че всичко да изглежда сякаш вече си е легнала.