Тъй като вълнението й пречеше да измисли още нещо, за да прикрие следите си, тя взе една от запалените лампи от масата за хранене и отиде до облечената в плат пейка, която закриваше капака над подземния изход. Отвори го и пропълзя в тунела. Като стигна до издълбаното долу дъно, тя се изправи и издърпа пейката обратно на мястото си. Лампата й угасна, но Мира все пак успя да мине през подземния проход. След няколко минути излезе от тунела и се озова на безопасно разстояние от укреплението. Въпреки това знаеше, че трябва да се движи предпазливо. Ако не вземеше мерки, при толкова много хора от племето, събрани на входа на укреплението, и на светлината на пълната луна, която осветяваше почти цялата околност, имаше голяма опасност някой да я забележи на път за скалите.
С тези мисли в главата тя остави изгасналата лампа на входа на тунела. След това загърна горното наметало около бялата си туника и остана наведена към земята, докато тръгна по заобиколния път, по който бе отишла до платото същия следобед, за да се срещне с Брандър. Оттам изпълзя надолу по стръмната страна на скалата до брега.
Пламъците от все още горящия лагер осветяваха до някъде пътя й надолу. Това поне бе нещо хубаво сред иначе взелите нещастен обрат събития. Като слезе още малко надолу, тя разбра, че оттук нейните хора повече не можеха да я забележат, но сега трябваше да вземе мерки и срещу хората на Брандър. Ако не им се разкриеше от самото начало, те можеха да я вземат за враг.
— Брандър! — извика тя още преди да е слязла долу — Брандър, аз съм. — Тя се спря в очакване на отговор. И наистина, говорещите допреди малко норвежци изведнъж млъкнаха, сякаш наострили уши да разберат откъде точно идва гласът. — Брандър! Не се страхувай. Сама съм — повтори тя.
Миг след това долу, в основата на скалата, се появи един викинг със запалена факла в ръка.
— Астрид? — извика строго той, като присви очи, сякаш не можеше да различи фигурата на Мира.
— Не, аз съм Мира, от укреплението долу. Моля те, отведи ме при предводителя.
Огромният норвежец продължи да се мръщи насреща й, докато тя застана само на няколко крачки над него. После, след като очевидно бе успял да я познае, той обърна лицето си надясно и високо извика нещо на родния си език. След малко пристигнаха още няколко мъже и се вторачиха в нея. Тогава изведнъж Мира я обзе страх. Мина й през ум, че Брандър може да е умрял, и в пристъп на ярост, че ирландците са ранили предводителя им, викингите можеха да решат да си отмъстят на нея.
Но така й бе тръгнало още в мига, в който се бе запознала с норвежкия предводител. Тя просто бе забравила за предпазливостта, на която така усърдно я бяха учили родителите й. Толкова бе влюбена, че напълно беше загубила всякакво чувство за самосъхранение. И както бе намекнала старата Киарда, тя сигурно си бе заслужила ужасната участ, която я очакваше.
— Ja. Доведете я — високо извика някой на ирландски откъм скалата.
Мира въздъхна с облекчение. Гласът определено бе на Брандър. След толкова напрегнати моменти, прекарани с него, тя със сигурност можеше да познае гърления му глас. Дори вече го чуваше и в сънищата си.
— Брандър — възкликна тя, като забрави всякаква предпазливост, мина покрай мъжете и се втурна към склона. — Брандър, добре ли си?
Когато стигна до мястото, където лежеше Брандър, тя чу глух болезнен стон. В този момент забеляза някаква превръзка върху долната част на левия му крак. Това все пак малко я успокои, защото разбра, че не беше ранен на някое по-опасно място.
— Толкова, колкото може да се очаква.
Мира изтича до него и коленичи от дясната му страна. Без да обръща внимание на околните, тя пое тави ръце върху раменете му и склони глава на гърдите му.
— О, слава Богу, че си ранен само в крака! Когато братята ти дойдоха в укреплението и казаха, че един от мъжете на Наял те е пронизал със стрела, се уплаших, че си на прага на смъртта.
— Не. Само исках да бъда. Нали знаеш, че той отвлече сестра ми. Сякаш не му бе достатъчно, че разруши лагера ни.
Мира вдигна лице и го погледна в очите. На светлината на пожара те горяха с особен блясък. Горяха от болка и възбуда. Тя изпитваше нужда да му каже толкова много неща. От все сърце искаше да се извини, че е позволила на брат Лон да научи за техния лагер. Но знаеше, че най-голямото внимание, което можеше да му каже в момента, бе да се погрижи за раната му.
— Ти си мокър — забеляза тя и вдигна ръка, за да отметне от челото му няколко кичура от русата му коса. — Когато се връщахте на брега ли се измокри така? — продължи Мира, като едновременно с това откопча наметката си, за да го завие.