Въпреки че в момента Мира не бе в състояние да му отговори, тя все пак успя да издаде едно скептично „хм“. Той обаче не се обърна да види иронично вдигнатите й вежди. Не я поглеждаше въобще. Не искаше да я гледа, защото това напълно би го объркало. Мира разбра това, без да й го обяснява.
Вероятно й казваше истината, помисли си тя. Сигурно решението да я вземат на това опасно преследване не бе негово. Но той също така не правеше нищо, за да го предотврати. Този факт също трябваше да се отбележи. И това тя нямаше да му прости никога.
След малко братята му дойдоха да ги вземат. Внимаваха да не забравят не само наметалото на Мира, но и торбичката със стипца и мяха с медовината, за да не оставят никакви следи. Рурик се наведе и помогна на брат си да се изправи, преметна дясната ръка на Брандър през рамото си и го поведе нагоре към скалата.
— Пренеси я — извика Брандър на Ланг. — Няма да може да се изкачи на върха с вързани ръце.
Ланг веднага я грабна на ръце. Отначало Мира започна да се дърпа и да рита, като избълва в превръзката си цял поток проклятия на ирландски. Когато стигнаха скалата обаче, тя разбра, че ако не престане, можеха и двамата да пострадат при стръмното изкачване. Мина й през ума, че нещата биха могли да бъдат и по-лоши. Със същата вероятност тази задача би могла да се падне и на Рурик. А тя бе сигурна, че той пази още лошия спомен за това как му бе издрала лицето. По-рано погледът му определено излъчваше злоба. Нещо повече, тя бе абсолютно сигурна, че именно от него бе излязла идеята да я отвлекат. Сега, когато имаше време да обмисли всичко, тя си спомни, че пак той бе започнал да шепне на техния странен език само секунди преди да я вържат. Крепеше я единствено надеждата, че Брандър съзнава тази неприязън от страна на Рурик и ще направи всичко, за да я измъкне от ноктите на по-малкия си брат. Защото всъщност не бе само Брандър, който я отвличаше в момента, а и неговите братя. И ако, да пази Господ, нещо се случеше с Брандър по пътя, ако раната по-късно му изиграеше зла шега, или попаднеше в ръцете на Мак Куган, тя не мислеше, че ще се разбира добре сама с братята му.
— Нека язди с теб — каза Брандър на Ланг, когато всички вече бяха горе на скалата. — Страхувам се, че тази вечер няма да мога да я крепя на моето седло.
— Както кажеш — отговори Ланг, пусна Мира на земята и я повлече към един от трите коня.
Когато застана пред оседлания кон, Мира се закова на място. Никога не се бе опитвала да се качи върху кон без помощта на ръцете си и не знаеше какво точно трябва да направи. Ланг обаче навярно бе изтълкувал колебанието й като опит да му се противопостави, защото изръмжа, постави едната си ръка на лявото й рамо, а с другата я повдигна отдолу и я метна върху коня като чувал с картофи.
В този момент тя простена, защото гърдите и стомахът й се удариха в седлото и тя остана без въздух. Но преди да успее да направи нещо, за да се съвземе, усети, че викингът се качи до нея и отново я хвана. Сграбчи я за туниката и я повдигна, а след това я завъртя така, че да седне пред него. Все още не беше яхнала коня както трябва и двата й крака висяха надолу от дясната страна. Ръцете й оставаха вързани и тя си помисли, че през целия път ще трябва да моли се Ланг да не я изпусне.
— Дръж я по-здраво, братко. Да не настине — подвикна им Брандър, който също вече се бе настанил на гърба на коня. — Защото ако си пропуснал да забележиш, преди малко тя ми услужи с наметалото си.
Ланг я прегърна през кръста, като я притегли с големите си ръце към топлото си тяло. Мира вече не знаеше дали да се страхува, или да се отпусне. Тя се обърна към Брандър, за да му хвърли още един унищожителен поглед, но това вече нямаше смисъл. Той махна с ръка напред и пришпори коня си на запад.
Е, поне нямаше изгледи да падне. Ланг я държеше толкова здраво, че тя се опита да се успокои. Той едва ли щеше да позволи да й се случи нещо лошо, защото те се нуждаеха от помощта й. Нейната помощ, помисли си тя и поклати глава от удивление. Яздеха в тъмнината през местност, в която никога по-рано не й бяха разрешавали да пътува, но въпреки това единствено тя я познаваше най-добре.
Докато се отдалечаваха, Мира не можа да се въздържи и се обърна назад. Слабата светлина от факлите в укреплението все още се виждаше от това разстояние и тя съвсем естествено закопня за топлината и сигурността на бащиния си дом. Но благодарение на глупавите си действия и доверието й в един мъж, когото почти не познаваше, тя се бе оказала сама в нощта, въпреки желанието си. И единствените улики за това къде се намираше бяха една купчина дърва, покрити с одеялото й, и една угасена газена лампа, оставена в тревата.