Вероятно донякъде бе заслужила тази участ. И Киарда, и монахът я бяха предупредили за опасностите от едно такова силно и бързо влюбване. И наистина, при всякакви други обстоятелства тя пак би се оставила да бъде отвлечена от Брандър. Но не и по този начин, призна пред себе си тя. Не с вързани ръце и запушена уста, като робиня. Не и беззащитна в ръцете на трима яки мъже. Случаят само преди няколко лета, когато онзи норвежец за малко не я изнасили, бе все още твърде пресен в паметта й и затова сега я обзеха мрачни предчувствия.
Астрид затвори очи само миг след като ги бе отворила. Не можеше да разбере къде точно се намира. Съзнаваше само, че има ужасно главоболие и че всичко около нея се върти. Лежеше по гръб и усещаше, че ръцете й са вързани.
След малко направи повторен опит да отвори очите си. Този път успя да задържи погледа си нагоре достатъчно дълго време, за да разбере, че се намира в някакво слабо осветена палатка. И изведнъж в съзнанието й нахлуха всички подробности от нейното отвличане. Местната кралска армия бе атакувала. Тя се бе сражавала с техния предводител на брега пред собствения си лагер. Сънародниците й се бяха оттеглили на кораба, а тя бе останала, за да пази зестрата си.
Но сега се чудеше къде се намира, докато се бореше със завързани ръце да се изправи в седнало положение. След няколко олюлявания напред най-накрая успя да седне. Също като освирепял сокол, тя потърси с поглед сватбените си богатства. От тях обаче нямаш и следа. По дяволите! „Не!“ — възкликна тя наум. Не бе възможно ирландците да са толкова глупави, че да ги изгорят. Можеше да разбере защо са оставили сватбеното й легло, което бе доста тежко и не можеше да се пренася. Но да оставят цял сандък, пълен със злато и скъпоценни накити, да изгори, бе направо непростимо и тя знаеше, че трябва веднага да разбере какво се е случило.
Бе сама в палатката, но до слуха й достигаше някакъв приглушен разговор, който се водеше навън. Гласовете бяха на мъже, които разговаряха на ирландски. Повече от това обаче не можеше да разбере. Очевидно бяха твърде далеч, за да чуе какво си говорят.
— По дяволите! Страхливи невестулки! — изръмжа тя на норвежки и силно опъна превръзката на китките си. — Искам си обратно зестрата! Елате да ми кажете какво сте направили с нея!
— Нашата затворничка е дошла в съзнание — съобщи на предводителя си Блар О’Фейл, както си седяха и пиеха до огъня с няколко войници.
— Да — отговори Мак Куган, като завъртя очи и се засмя, а после отпи още една глътка вино от мяха. — Така изглежда. Или е тя, или е някаква чудовищна вълчица от гората, защото не зная какво друго същество би могло да издаде такъв звук.
— Да дойда ли с теб, предводителю? — попита Блар, готов да скочи на крака.
Наял махна с ръка.
— Не. Сам ще се справя с нея.
Той стана удивително бързо за количеството вино, което бе изпил, и като успя да запази равновесие, подпирайки се на едно близко дърво, се запъти към импровизираната си квартира.
— Къде ми е зестрата? — попита го тя още при влизането му.
Очите му се разшириха от удивление при нейната дързост. Тя сигурно би доказала превъзходството си над всяка друга жена, ако държеше меч, но сега беше без оръжие. Бе вързана, както подобава на една пленничка, и със сигурност не бе в положение да продължава да се заяжда.
— Някъде отвън заедно с останалите неща, които взехме. Но сега е моя и това повече не те засяга.
Тя го изгледа продължително и настойчиво с изпъкналите си сини очи и Наял почти усети как го изпепелява с поглед.
— Ти заповяда да ме ударят по главата, нали, страхливецо? — процеди тя през зъби. — Щях да те победя на брега и ти го разбра. Затова накара някой от твоите помощници да ме ударят, нали? Огромна, смърдяща купчина оборска тор, това си ти!
Мак Куган дръпна главата си назад. Никога досега не бе чувал жена да говори толкова вулгарно и от изумление остана с отворена уста.
— Престани да ругаеш, защото ще ти запуша устата — отговори той след малко и се обърна да излиза. Вълненията през този ден му стигаха и нямаше никакво намерение да стои и да слуша ругатните на някаква уличница, при това чуждоземка.
— Но това е самата истина, нали? — продължи тя, без изобщо да се страхува от думите му. — Постоянно се измъкваш като страхливец, защото не можа да отговориш на ударите ми нито сега, нито тогава.