Но тези неща бяха неизбежни, каза си тя стоически. Още от самото начало знаеше, че няма да бъде много лесно да се засели в родината на майка си, и тя бе благодарна за всички приключения и вълнения, които вече бе преживяла.
Започна да се оглежда за меча на предводителя Тъй като никога не можеше да се предположи със сигурност за колко време един противник ще остане в безсъзнание след такъв удар, тя знаеше, че трябва да се въоръжи и да се измъкне от палатката, докато все още можеше да го направи.
Астрид забеляза някакви дрехи на една пейка в срещуположния ъгъл на палатката и тръгна нататък, защото си помисли, че оръжието му може да е под тях. Преди да стигне там, чу, че някой се приближава и бързо застана в очакване отляво на входа.
Като наближи жилището на предводителя си, Блар О’Фейл намали крачка. Виковете и пиянските песни на войниците му пречеха да чува добре, но въпреки това бе сигурен, че преди малко бе доловил някакъв звук в палатката на Мак Куган. Затова сметна за най-добре да провери лично.
Винаги бяха спазвали известни правила с предводителя. Единият от тях оставаше относително трезвен, докато другият пиеше. Нямаше смисъл да ги нападнат в тъмното и да ги заварят и двамата пияни. Единият трябваше да бъде винаги готов да поведе другите на бой. Тази вечер се бе паднало на Блар да бъде въздържател. И неговият в общи линии твърде трезв разум му подсказваше, че нещо не е наред в палатката на предводителя.
За съжаление успя много скоро да се убеди в това. Извика високо името на Мак Куган и отметна платнището на входа. Като прекрачи прага обаче, видя, че той лежи на пода или мъртъв, или в безсъзнание. Главата му бе опряна в един сандък на другия край на палатката, а пленницата, която бяха взели, не се виждаше никъде.
„Тя го е убила“ — помисли си той. Тази отлично владееща меча уличница бе успяла някак да се развърже, да удари Мак Куган по главата и да избяга в нощта. Но като влезе по-навътре и усети, че някой го хвана отзад той разбра, че изводът му не бе съвсем правилен.
— Къде ми е зестрата? — попита го груб женски глас и едновременно с това усети на гърлото си острие на нож.
Блар не отговори. От една страна, той бе твърде изненадан, а от друга — просто не знаеше отговора. В действителност не бе надзиравал разтоварването на плячката, затова не можеше да каже къде точно се намира нейният сандък.
— Не зная — успя да каже накрая той.
Тя притисна ножа още по-силно към гърлото му. Още малко и щеше да го пререже.
— Кажи ми веднага, да те вземат дяволите, или ще останеш там, където си.
При тази заплаха Блар изгуби всякаква предпазливост. Донякъде наистина се страхуваше, че може да го заколи. Но самата мисъл да умре от ръцете на някаква ужасна чуждоземка след толкова много години служба в редиците на кралската армия, бе просто непоносима за него. Без да мисли повече, той вдигна ръка и изви ръката й, която се бе увила около врата му. Приложи такава сила, че оръжието й падна на пода.
Преди тя да се наведе да го вдигне, той се извъртя и я хвана здраво за китките. След това със сетни сили отхвърли ръцете й над главата и я прикова към стената на палатката.
— Хайде, извади ми ножа — изсъска той и като вдигна коляно, я удари с всичка сила в корема.
Тя се задъха, сякаш бе успял да изкара всичкия въздух от гърдите и. Астрид продължи да се бори за въздух и той разбра, че вече може да я пусне. Преди това обаче стовари юмрука си върху лицето й и за втори път тази вечер тя изгуби съзнание.
Глава 11
Брандър скоро се убеди, че мълчанието на Мира, след като бяха извадили парцала от устата й, бе дори по-лошо от това да вика за помощ. Още там, на брега, разбра защо бе сърдита на него и на братята му. От нейния разказ как преди няколко лета почти била изнасилена от някакъв викинг ставаше ясно защо толкова се изплаши и ядоса от начина, по който хората му внезапно я бяха нападнали, вързали и запушили устата й.
Оттогава мина повече от час. Бяха се отдалечили доста мили на запад от нейното племе и сега тя седеше удобно пред огъня, който Ланг бе запалил за през нощта. Бяха й върнали плаща, а също й бяха дали храна, завивки и напитки. Всичко, от което имаше нужда. Така че Брандър не можеше да разбере защо продължава да го наказва с мълчанието си.
Нареди на братята си да отидат и напоят конете на най-близкия поток, и с поглед им показа, че иска да остане насаме с момичето. После се приближи до мястото, където седеше тя, и приклекна до нея, макар и малко трудно.
— Кракът ми започна да се оправя — тихо каза той. — Не ме боли — вероятно защото ти го заши добре и го посипа с оня чудотворен прах.