Сякаш в потвърждение на нейните мисли Брандър обви ръце около кръста й и с въздишка притисна гърба и към тялото си.
— О, колко си мила — промърмори той.
Мира отново усети силното му желание, както и когато лежаха на тревата. Ако пожелаеше, Брандър можеше да я обладае още сега. Можеше да я накара да легне и да стигне докрай, и тя нямаше да му откаже или да го спре. Неговият глас, обожанието в очите му, което съзря, когато я обърна с лице към себе си, всичко това я караше да се чувства като богиня. В този миг за нея не съществуваше нищо по-приятно от това да се усеща царица в очите на такъв достоен мъж.
— Аз… аз те обичам, Брандър — каза тя, когато той се наведе да я целуне отново. Но преди устните им да се съединят в целувка, се чу предупредителното покашляне на единия от братята.
— Конете са напоени — обяви Рурик, водейки за юздите два коня.
— Аха. Поихме ги три пъти — добави Ланг, който стоеше до брат си.
— Няма какво да правим по това време, а и става студено далеч от огъня — продължи Рурик, изведнъж решил да говори на родния си език.
Брандър им отговори учтиво, като си мислеше, че може би беше по-добре, че Мира не разбира какво си говорят в този момент:
— Тогава вървете и си запалете друг огън някъде наблизо. Не съм свършил с момичето; уверявам ви, че във ваше присъствие няма да успея да направя нищо.
— Какво има да правиш? — настоятелно попита Рурик. — Утре сутринта тя трябва да ни заведе до лагера на войниците или ще й теглим ножа.
— Ще ги убедя да ни оставят на мира — пошепна Брандър на Мира на нейния език. Усмихна й се успокоително и тръгна към братята си, леко накуцвайки. Тримата продължиха разговора си на родния си език.
— Оставете на мен тази работа — изръмжа им той. — Момичето се оказа много ценно за нас и до този момент внимателно слуша всичките ми сладки приказки, така че не бива да бързаме да я убиваме.
— Мислиш, че ако я обезчестиш, това ще ни бъде от полза, така ли?
Ланг сухо се изсмя.
— Това зависи от способностите му, не смяташ ли?
— Оставете ни насаме с нея само тази вечер — продължи Брандър. — Обещавам ви, че на разсъмване ще бъде готова да ни заведе дори накрай света.
Рурик тежко въздъхна.
— Добре, но ако се окаже, че на сутринта няма да е толкова сговорчива, както обещаваш, дай ни дума, че ще ни позволиш да се намесим.
— Съгласен съм. Така да бъде — каза Брандър и протегна ръка. — Ако всичките ми усилия се окажат напразни, утре правете каквото искате. — После се обърна и се запъти към Мира.
— За какво си говорехте? — попита тя шепнешком и продължи да наблюдава с крайчеца на окото си как двамата братя се доближиха до огъня и започнаха да събират част от завивките.
Брандър изчака да се отдалечат и й отговори:
— Помолих ги да отидат да си накладат друг огън някъде по-далеч от нашия, а ние с теб да останем сами.
На слабата светлина Брандър успя да забележи как при тези думи бузите на момичето почервеняха.
— О, Брандър. Какво ли ще си помислят? — попита задъхано Мира. Устните й трепереха и издаваха колебанието й.
— На твое място не бих се тревожил за това, скъпа моя. Мислех, че си разбрала, че хората от племето норс не се занимават много с чуждите работи. Във всеки случай можеш да разчиташ на уважението, което моите братя ми дължат като на по-голям брат.
Мира затвори очи и поклати глава:
— Господи. Боя се, че не бива да оставам насаме с теб.
Слаба усмивка се появи на лицето на Брандър. Той стана и отиде на мястото, където бе струпан багажът им, и се върна с мях вино.
— Я по-добре пийни от това, любов моя. И аз ще сторя същото. Това чудесно питие винаги дава кураж.
— Благодаря. Май ще те послушам — отговори тя и пое меха. Макар че жените от ерс много се пазеха от виното, то й се стори единствено спасение от растящото в сърцето й притеснение.
— Тук на сигурно място ли ще бъдем? — попита Мира разтревожено и отпи няколко глътки вино.
Брандър разстилаше завивките около огъня:
— От какво те е страх?
— От крадци и разбойници. Ранен си, а и аз съм без оръжие…
— В името на всички светии, защо се тревожиш толкова — прекъсна я той с усмивка. — Моите братя са достатъчно близо, за да ни помогнат в случай на нужда. И после, нека говорим открито — добави той и й хвърли усмивка, която й се стори обезпокоително нехайна, — аз съм този, от когото трябва да се страхуваш най-много.
Тя отпи още малко.
— О, моля те — тихо каза тя. — Не забравяй колко съм неопитна в тези работи.