Ватийците ме бяха пленили — независимо по каква причина. Но семейството и селото ми бяха в безопасност. В безопасност. Или поне това продължавах да си повтарям. Не бях сигурна дали го вярвам.
Изминаха часове, през които продължих да се взирам в постепенно приближаващата се планета. Най-после усетих как корабът забавя скорост и илюминаторът се изпълни с гъсти облаци и мъгла. Подът отново потъмня до студения строг оттенък на сивото, а вратата се отвори със съскане. Застинах в очакване на имперския дроид. Вместо него обаче на прага застана млада андаланка. Беше облечена като мен, в дълъг кафтан с ръкави, пристегнати на китките, и късо елече. Спусна прикрепеното към червената й коса було върху покритото си с лунички мургаво лице.
— Амани?
Не отговорих.
— Аз съм Тала — продължи тя. — Последвай ме.
И ме поведе от кораба към една градина, която сякаш продължаваше вечно — широки поля с мека, внимателно окосена трева, която се поклащаше леко на вятъра. Зяпах гледките наоколо с разширени от удивление очи, докато Тала ме водеше по пътека от полиран мрамор към центъра на градината. Над пътеката се редяха арки, боядисани на червени и бели райета, а алабастровите им колони лъщяха на слънцето. Въздухът бе изпълнен с птичи песни, наоколо се разхождаха наперени пауни с яркоцветни като скъпоценни камъни пера. Усещаше се уханието на ароматни масла и цветя и беше по-топло, отколкото дори през най-горещите дни на Кадиз.
Бих била кръгла глупачка, ако не бях разпознала павилионите и мозайките, които сочеха къде сме — Зияана, имперския палат на Андала. В продължение на векове той беше дом на нашите владетели — андаланските крале и кралици. Беше и последното място, което падна под ватийско владение. Сега тук живееха ватийският крал и новата му свита.
— Можеш ли да ми кажеш защо съм тук? — попитах аз, като си наложих гласът ми да не трепери.
— Ела — каза тя вместо отговор. — Кралската икономка Надин ни очаква в източното крило, тя ще бъде твоята господарка. Бъди внимателна с нея, защото е една от Висшите ватийци.
Преглътнах. Ако някой от Висшите ватийци имаше пръст в нападението над касбата, ме очакваше незавидна съдба. Това бяха представители на най-високите рангове сред нашите покорители, рядко стъпваха извън столицата, при това никога сами. Отличаваше ги светлата сребриста коса, благодарение на която се забелязваха бързо сред останалите ватийци.
— А после?
Тала не отговори. Поведе ме надолу по едно стълбище, сетне през поредица от просторни светли стаи. Носеше се лек ветрец, който повдигаше полупрозрачните завеси, разкривайки дървени решетки, беседки, пълни с възглавници, и изкусно изваяни колони. Но всичко беше притихнало — от птичите песни и ромоленето на водата нямаше и следа. Накрая се озовахме в друг двор. В него имаше малко трева, а храстите бяха засадени в саксии и изглеждаха някак чуждоземни. В средата тихо плискаше фонтан, а вляво до него беше поставена висока маса. Андаланският стандарт за удобство и лукс най-после беше отстъпил пред стерилния ватийски разкош. Нямаше живот, нямаше топлина — само скали и вода.
До масата седеше жена с ослепително светла, сребриста коса — отличителния белег на Висшите ватийци. В единия край на масата беше оставена купчина таблети, а пред жената имаше холочетец. Чертите й бяха остри — остри скули, остър нос и тънки устни, на които човек не можеше да си представи усмивка.
— Ваше благородие — каза Тала на ватийски, — доведох момичето.
Нейно благородие Надин продължи да работи, без да каже нищо.
Тала продължи да стои съвършено неподвижно, явно беше свикнала с това. Точеха се минути, после — десетки минути и накрая — сякаш цели часове. С усилие стоях права, а нервите ми се обтягаха все повече и повече, докато умът ми се прехвърляше през историите, които бях чувала и които подсилваха паниката ми.
Към края на войната луната ни се беше превърнала в протекторат под владението на един от Висшите ватийци. Планините, които обграждаха долината ни, служеха за укритие на последните бунтовници, но Висшият ватиец ги беше избил един по един, за да демонстрира господството си пред населението. Тогава не съм била родена, но белезите на владението му още бяха видими. Осакатеният крак на Адил. Празното село на четири километра на юг от нас. Селото на запад, с една-единствена обитателка от кушаилски произход и дъщеря й — със сребриста коса и сини очи.
— Говориш ли ватийски?
Едва не подскочих, когато Надин проговори. Опитах да се върна пак в настоящето.