— Ваше Височество! — поздрави ме той и протегна ръка. — Готова ли сте?
Плъзнах покритата си с пръстени ръка в дланта му и той я стисна леко, сякаш усети нервността ми. Сърцето ми биеше силно, но равномерно.
Вратите зейнаха бавно пред нас и разкриха балкон, който водеше надолу към салона за танци в балната зала, а отвъд него — към масите, подредени за вечеря. Всичко беше украсено като в зимна приказка, с огромна ледена скулптура в средата на помещението — теслит, който се издига във въздуха с разперени криле. Теслитите бяха създания на топлината, направени от пламъци, а в жилите им течеше разтопено злато. Независимо от несъответствието обаче присъствието му ме поуспокои.
— Нейно височество принцесата на ватийците, Покровителка на Андала и луните й, Марам вак Матис, и нейният кавалер, Идрис ибн Салих.
Той стисна ръката ми силно, докато слизахме по стълбите рамо до рамо. Всички бяха облечени в нюанси на златистото, сребристото и синьото и ми се струваше, че цялото просторно помещение е изпълнено с блещукане на накити, лед и искри нервна превъзбуда, сякаш всички очакваха тази вечер да падне надвиснал над главите им гръм.
Идрис веднага се запъти към центъра на салона, за да открием танците — ние трябваше да поведем останалите. Щом музикантите подеха мелодията, той ме придърпа към себе си и опря длан на кръста ми.
— Готова ли си? — попита ме пак, но този път вдигнал едната си вежда, сякаш искаше да изпита реакцията ми. Не трепнах, когато се наведе към мен и усетих как устните му докосват ухото ми: — Няма как да е по-трудно от миналата година, нали?
Беше така близо, че усетих как лицето ми се сгорещява — нещо напълно непривично за Марам. На живо беше много по-красив.
Очите му бяха обрамчени от гъсти мигли, а лицето му — вече застинало в сериозно изражение — изглеждаше така, сякаш е било изваяно от някой античен майстор. Преглътнах притеснението си и вдигнах брадичка. Видях как по устните му отново пробягва намек за усмивка, когато погледнах нагоре решително, а ръката около кръста ми стегна леко хватката си в знак на подкрепа. Нетрепващата му елегантност под погледите на стотиците придворни благородници ми помогна да запазя хладнокръвие. Подехме валса с лекота — една стъпка, после друга, а шлейфът на роклята ми зашептя по мраморния под. Ушите ми бучаха и чувах музиката съвсем слабо, както и тихия смях и приглушените разговори на останалите танцьори и гостите, които ни наблюдаваха. Чувствах непрекъснатото присъствие на Идрис на кръста ми, стабилна и топла ръка, а от време на време, когато се навеждаше към мен, усещах как кичурите на косата му леко погалват бузата ми.
Танцът завърши и Идрис се наведе в поклон над ръката ми. Единствените звуци, които чувах, бяха от люлеещите се обици на ушите ми и ударите на сърцето в гърдите ми. Останалото в залата проблясваше пред погледа ми сякаш на пресекулки: ръкопляскащите гости, андаланските и ватийските благородници, които минаваха покрай нас, изражението на Идрис, който сключи вежди за миг, преди отново да се усмихне, и наблюдателният поглед на Надин, която ме гледаше от подиума, на който седеше.
— А! — възкликна Идрис и отново положи топлата си длан на кръста ми. — Ето го и най-горещия ти почитател.
Косата му докосна леко бузата ми и в продължение на един дълъг миг не успях да откъсна поглед от него — толкова близо беше.
— Ваше Височество! — обади се глас зад мен.
„Спомни си защо си тук“ — заповядах си и се обърнах. Марам удостояваше с усмивка едва шепа приближени братовчеди и се беше погрижила да ми обясни надлежно с колко точно от нейното благоволение се ползва всеки от свитата й, за да не направя по погрешка комплимент на някого от онези, които не харесваше.
— Корифей — промърморих, а ватиецът се поклони над протегнатата ми длан.
Не ми беше трудно да наподобя едва прикритата неприязън, с която Марам се отнасяше към него. Едва се сдържах да не избърша ръка в роклята си, когато най-после ме пусна.
— Вече познаваш годеника ми, Негова светлост наследника на рода Бану Салих — добавих.
— Да, разбира се — изправи гръб мъжът. Явно презрителната извивка на устните беше черта, която Марам споделяше с всичките си роднини. — Парвенюто.
Настръхнах, но усетих как Идрис стяга леко хватката си около мен и си замълчах.
— Как се развива работата в именията ти, Кор?
Родът Вак Афелион притежаваше най-старата мина за екселсиор на Ваксор, планетата, около която се въртеше тераформираната им луна. Но бяха изминали векове и добивите им постепенно намаляваха. Ако техният крал продължеше да не обръща внимание на опразнилата се хазна, скоро щяха да се озоват в безизходица.