Корифей изглеждаше вбесен. На бузите му изпъкнаха две алени петна. Не казах нищо, защото Марам не би казала нищо. Тя обичаше да гледа как поставят Корифей на мястото му. Беше ми разказала, че семейството му е таяло надежди да спазари годеж с краля. Но те не се бяха оправдали и Корифей ставал все по-отчаян.
Така или иначе той отново спря поглед върху мен.
— Може ли следващия танц, Ваше Височество?
Усетих известно задоволство, когато кривата усмивка на Марам се разля по лицето ми.
— Не може — отговорих.
Алените петна на бузите му станаха още по-наситени при това унижение — гледка, която определено би допаднала на Хуснаин, мина ми през ум. Всички ватийци, които бяхме виждали в селото ни, проявяваха ужасяваща липса на емоции. Да види един от тях така раздразнен — и то благодарение на мен — щеше да бъде като една победа, макар и не особено значителна.
— Да тръгваме — обърнах се аз към Идрис и се постарах да излича образа на брат си от ума си.
Идрис ми подаде лакътя си, за да се опра на него, едва прикрил широката си усмивка.
— Разбира се. Дължим на Вак Кастел поздравления по случай брака им.
Чувствах се така, сякаш се нося по облаците, докато заобикаляхме Корифей и се насочвахме към една групичка млади благородници. Тео, наследникът на рода Вак Кастел, ме приветства с протегнати ръце и топла усмивка.
— Братовчеде — казах аз и се оставих да ме придърпа към себе си и да ме целуне по бузите по кушаилски обичай, веднъж по лявата и два пъти по дясната.
Тео рядко се появяваше в Андала, но беше прекарал много време заедно с Марам на Луна-Ваксор. Той беше по-малък син и също като принцесата беше подчинен на прищевките на множеството си роднини.
Оставих Идрис да води разговорите, като се намесвах само от време на време, за да промърморя по някое наблюдение с възможно най-сполучливата си имитация на презрителния тон на Марам. Малцина от братовчедите й от ватийски произход питаеха обич към нея — макар че, доколкото виждах, бяха доста обиграни в преструвките. В един момент по време на разговора вдигнах поглед към Идрис, за да преценя по изражението му как се справям. Усмивката му беше открита и ласкава, изпълнена с топлина, и той протегна пръсти да прибере едно кичурче коса зад ухото ми. Усетих как ги задържа там секунда повече от необходимото, преди отново да ми подаде ръка.
Не казах нищо, но сърцето ми биеше учестено. Идрис беше опитен актьор, това беше очевидно. Но годежът му с Марам беше сключен по интереси, не по любов. Не я обичаше… нали? Познаваше ли я достатъчно, че да забележи измамницата на нейно място?
Мълчаливо дръпнах ръката си от неговата и я пъхнах под лакътя му. Той не каза нищо, разговорът му с Тео продължи спокойно.
— Още един танц? — попита ме след малко Идрис тихо, макар че въпросът му прозвуча по-скоро като заповед, отколкото като предложение.
Вече пристъпваше по-близо към мен, когато вдигнах глава да го погледна. Изведнъж осъзнах колко висок беше — с над една глава по-висок от мен и с широки рамене, които ме караха да изглеждам като джудже в сравнение с него.
Не си бях дала сметка колко ми е липсвало да гледам лица, които разбирам, лица, които приличаха на тези на собственото ми семейство. Някои от прислужничките на Марам бяха андаланки, но по-голямата част от времето си прекарвах около дроидите и Надин. Като се изключеше Тала и няколкото пъти, в които бях наблюдавала тайно събранията на малката свита на Марам, бях напълно лишена от това чувство — утехата, която вдъхва познатото. Макар че част от мен усещаше инстинктивно, че у Идрис няма нищо прозрачно, в чертите му имаше нещо, което веднага ме успокояваше.
„Внимавай“ — напомних си. Малцина, както в пределите на Зияана, така и извън тях, познаваха Марам по-добре от Идрис. Той беше неин годеник и не беше противник на ватийския двор, а негов член. Изглеждаше като мой родственик, но не беше. Беше също толкова ватиец, колкото и останалите.
— Да — промърморих и внимателно оправих стойката си, докато той обви едната си ръка около кръста ми, а с другата хвана дланта ми.
Докато изпълнявахме стъпките на сложния танц, едва съзнавах за какво говорим — до такава степен се бях съсредоточила в движенията си. Една грешка можеше да ме издаде. Ръцете на Идрис сякаш горяха като пламък там, където ме докосваше — като непрекъснато напомняне, че и най-дребният пропуск нямаше да остане незабелязан. Но седмиците уроци не ми изневериха. Тялото ми беше опознало танца и знаеше какво да прави независимо от замайването на ума ми.