— Защо не? Това е техният дом.
— О, не, мила моя — каза той, а аз се преборих с инстинкта да повдигна вежди. — Не биха били и наполовина толкова заможни, ако се занимават с добив на екселсиор на своята луна, отколкото ако наследяха от тукашните земи, освободени благодарение на окупацията.
Гласът му беше пропит със сарказъм. Наистина ли говореше на Марам с такъв тон? За миг се поколебах и му хвърлих кос поглед.
Сигурността заради мястото му до принцесата ли му позволяваше да говори така, или поемаше риск?
Никога не се бях замисляла какво би било да бъдеш махзен и заложник на ватийците едновременно. Исках да разбера на коя страна беше лоялен. Дали искаше да стане крал на ватийците? Или положението му на заложник изискваше от него да играе роля, както го правех аз?
Не бях сигурна как би отговорила Марам на такова изказване, затова предпочетох да замълча. Обходих с поглед балната зала и групите хора — ватийци, таифи, норгаки и представители на всяко друго племе и народ от цяла Андала и луните й се бяха събрали тук тази вечер.
Идрис продължаваше да се усмихва, но в изражението му се беше прокраднала острота, сякаш хладната ми реакция го беше накарала да се отдръпне. Настъпи неловка тишина, докато той не положи длан на рамото ми.
— Още един танц?
Думите прозвучаха едновременно като предизвикателство и като призив за мир. Така ли умилостивяваше Марам? Толкова много ли обичаше тя да танцува? Оставих го да ме поведе към салона за танци в момента, когато музикантите подеха нова мелодия.
— Би ли искала да чуеш една легенда? Кушаилска. Много стара.
Преди да успея да се спра, вдигнах рязко глава към лицето му.
Играеше си с мен, сигурна бях — макар че не можех да определя дали го прави, понеже подобно изказване би подразнило Марам, или понеже усеща нещо необичайно. Усмихна се почти незабележимо, сякаш триумфално. Пръстите ми стегнаха болезнено рамото му по инстинкт, без да се замисля.
— Сега вече ти е интересно — каза той.
Замълчах си, макар че заслужаваше да му дам да разбере. Бях ядосана — на себе си, задето се оставих да бъда подмамена така лесно със споменаването на дома, и на него, задето беше извоювал тази малка победа.
— Легендата е за Масиния — продължи той. — И брака й.
Сдържах се да не затворя очи. Знаех тази история — повечето хора я знаеха. Но аз бях наизустила и вдъхновените от нея стихове — прозата на Ибн Садж, различните анекдоти в биографичните книги. Не исках да я слушам. Не и тази вечер. Но ако го прекъснех сега, щеше да заподозре нещо. Идрис наведе глава към моята, докато танцувахме, и заразказва с равен мелодичен глас:
— Масиния принадлежала към тазалжитите, господарите на ездата в пустинята. Били разделени на племена и всяко от тях се управлявало от жена.
Гласът му беше силен и спокоен, макар че ватийският не беше подходящ да предаде историята. Кушаилският имаше ритъм и историите му се разказваха в рими — така накрая оставаш с усещането, че си чул песен, която слушаш от малко дете. Преразказът на Идрис не ми доставяше удоволствие. Вместо това ме обзе носталгия по дома, горчива и мъчителна. Не исках да слушам легендата на този студен чужд език. Исках прозата на Ибн Садж, или стиховете, които бях оставила в Зияана.
— Влюбила се в един овчар — продължи Идрис. — И за известно време била щастлива.
— Но? — подканих го аз.
Ръката му стегна кръста ми по-плътно.
— Но сърцето на Масиния не принадлежало на нея самата — продължи той. — Принадлежало на племето и семейството й. И ако някой разкриел влюбената двойка, това можело да предизвика война.
— И станало ли е така? — попитах.
Знаех отговора, но Марам най-вероятно не го знаеше.
— Сестрите й я видели и го убили — отговори той. — И последвала война с неговото семейство.
Затворих очи и оставих Идрис да ме води през последните стъпки на танца. Сигурно никога нямаше да намеря любов, като тази на Масиния. Когато бях по-малка, си мечтаех за това — тихи моменти заедно, които да се надграждат един над друг, докато не се превърнат в нещо трайно. Но вече живеех в Зияана. Макар сърцето ми да ми принадлежеше, за тялото ми не можеше да се каже същото. Да открия такава любов щеше да бъде невъзможно.
— Каква тъжна история ми разказа — отбелязах най-после и вдигнах очи към него.
Той ми се усмихна широко.
— Има щастлив край.
— О?
— Знаеш ли какво е станало с нея? В края на живота й?
Знаех, но Марам определено не беше религиозна, затова го изчаках да продължи.
— Изчезнала — каза той.
Трудно ми беше да не изсумтя. Не беше изчезнала — или поне не в онзи смисъл, който историците влагаха в това. Теслитът, който я беше спасил, Азул, се върнал при нея — след войните на обединението, след като написала в книга словата на Дихиа, след като любовта й била убита — и й занесъл наметало от пера.