— А кралят?
— Не можа да забележи разликата — казах бързо. — Мина съвсем сполучливо.
Изпълни ме неприязън, когато я видях как трепна.
— Ела тук — каза тя и потупа пейката.
Наблюдавах я така, както бих следила с поглед усойница, но изпълних заповедта. На лунната светлина лицето й изглеждаше нежно, младо и уязвимо. Спомних си, че действително е млада. Седемнадесет — почти на същата възраст като мен. Запитах се колко често я е виждал Идрис в този й вид. Беше ли му по-лесно да бъде мил с нея, когато я гледа такава? Това ли беше момичето, което си спомняше, докато й разказваше истории?
— Наистина приличаш много на мен — каза тя и наклони глава. — Човек почти може да забрави, че си дъщеря на фермер.
— Очаква ли се това да ме ласкае?
Тя се засмя високо, звънко.
— Езикът ти е станал доста остър. Разкажи най-после — той говори ли с теб?
Примигнах объркано.
— А… Негово преосвещенство. Едва няколко думи. Попита какъв е планът ви във връзка с наследството на титлата, но… изглеждаше много зает.
— Да — каза тя, а усмивката й помръкна. — Макар да не е бил толкова зает да пропусне да ми напомни, че собственото ми наследство все още не е осигурено срещу моята полусестра.
Очите ми се разшириха.
— Имате полусестра?
Марам кимна с отнесен поглед.
— Галена, дете от първия брак на баща ми. Единственият му ватийски брак — както се надпреварват да напомнят всички при първа възможност. Доведоха ни в Андала по едно и също време, но нея я изпратиха в северните райони. Строго погледнато, тя няма кръвни права върху наследството — едно от условията, поставени в мирния договор, гласи, че с такива разполагат само децата на моята майка. Обаче това не й пречи да се опитва да узурпира мястото ми.
— Но… — започнах аз.
— Но Матис, Покорителя на звездите, никога не е оставял чуждите закони да го спират — прекъсна ме тя, като махна с ръка пренебрежително. — Чувала ли си как баща ми се е възкачил на престола?
Поклатих глава, никога не ми бяха разказвали за това.
— Бил е втори син — започна тя. — Баща му очаквал да стане втори генерал, както подобавало на положението му в семейството. Но моят баща отказал, убил баща си и завзел властта както над планетата, така и над войските й. Матис не се спира пред нищо в името на мощта и господството си. Ще ме лиши от наследство, ако реши, че така е по-удобно за целите му.
Втренчих се в нея, неспособна да проумея такава безпощадност.
— Предполагам, че фермерите не са така жестоки или упорити, хм? — попита ме тя, явно приключила с историята.
— Моят баща…
Ние бяхме заедно, но това е нормално, когато живееш в малка къща и работиш на малка ферма в малко селце. И все пак знаех какво има предвид Марам. Някои бащи, като Матис, нямаха време за децата си. Татко винаги беше близо до мен и ме насърчаваше да мечтая въпреки майка ми, която настояваше да не го прави. Никога не се бях съмнявала, че ме обича, и никога не се бях чувствала така, сякаш съм го разочаровала.
— Обичаше поезия — изплъзна се от устните ми, без да искам. Обърнах се към прозореца. — Писал е стихове за майка ми, преди да се оженят. Умение, необходимо в ухажването — добавих аз с усмивка. — Научи и мен.
Майка ми и баща ми не обичаха да привличат вниманието на околните с демонстрации на обичта си. Някои от родителите на приятелите ми си купуваха цветя или подновяваха клетвите си един към друг на всеки фестивал. Погледнати отстрани, моите родители бяха много близки приятели, макар да им липсваха жарта и страстта, характерни за повечето любовни поеми. Като малка понякога се питах дали бракът им е по-скоро по удобство, отколкото по любов. Но когато бях на единайсет-дванайсет години, веднъж се прибрах по-рано от обикновено от овощните градини. Заварих ги да седят притихнали в дневната — главата на баща ми беше отпусната в скута на майка ми, той беше задрямал. Когато отвори очи и я погледна, той й се усмихна, а тя се наведе и го целуна нежно по челото. Баща ми си е любвеобилен човек по природа — за разлика от майка ми. Но в онзи момент сякаш видях каква е била на младини и каква е около баща ми.
Марам вдигна вежда.
— За какво му е на един фермер да се занимава с поезия?
— Всеки кушаилец е поет — отвърнах аз. — Поезията е нашата най-обичана традиция. Така се ухажваме, така се шегуваме, така…
Тя вдигна ръка.
— Достатъчно — спря ме с развеселен глас. — Няма нужда да изпадаш в такъв захлас. Колко доволна само изглеждаш от наследството си!
— Вие не сте ли доволна от вашето?