— Предполагам, че е в кръвта ни.
После си тръгнах.
14
Денят на отпътуването ми настъпи скоро. Седях пред тоалетката, докато Тала сновеше между гардероба ми и множеството отворени сандъци и куфари, пръснати из стаята.
— Какво представляват Портите? — попита тя.
Препитваше ме, докато работеше.
— Портите на Уздад са непревземаемите стени на имението на вдовицата, докарани от един древен храм на Андала на луната Гибра по време на тераформирането й. Случило се е преди космическата ера.
— Изброй живите роднини на вдовицата — каза Тала, като кимна бързо.
— Имала е две по-малки сестри и по-малък брат преди нашествието — отговорих. — Братът започнал бунт по време на дванадесетата година от властването й и с това дал начало на гражданската война. После бил заточен на Кадиз и убит по време на първата вълна.
— А сестрите й?
— Починали по време на третата вълна на нашествието.
— Населението на Гибра?
— В по-голямата си част е кушаилско — отговорих. — Макар че преди около двеста години там се е преселила и ограничена на брой група тазалжити.
Тала изхъмка одобрително, приключила с изпита.
Втренчих се в отражението си — косата ми беше сплетена като на Марам, на челото ми блещукаше диадема, а тъмнозеленият ми кафтан отразяваше меката светлина на един фенер.
Оставих молива за очи и се изправих, готова с приготовленията. Малки обици, два пръстена, вместо обичайните за Марам четири или пет, и една-единствена гривна. Дори нямаше да нося колие — в съответствие с вкусовете на вдовицата Султана, които бяха взети предвид при подготовката ми.
На двора ме чакаше един дроид, а на ръката му беше преметнато едно от наметалата на Марам. Не беше сам.
Принцесата стоеше до него, несвойствено тиха и търпелива. Беше облечена така, както обикновено се обличах аз — строг тъмносин кафтан с оскъдна бродерия, без бижута и с наметало с вдигната качулка. От една от ръцете й висеше булото, което явно щеше да си сложи пак след разговора ни. Когато ме видя, се усмихна леко.
— О, хайде — няма нужда от такова сериозно изражение — каза, като пристъпи напред и прехвърли плитката ми от лявото на дясното рамо. — Ще си прекараш чудесно на Гибра, после ще се върнеш тук и толкова.
Явно беше в добро настроение — усмивката й беше така широка, че си личеше трапчинката на лявата й буза. У нея не се долавяше никаква злоба, никаква ярост или прикрит сарказъм. Не се доверих на това и за секунда.
— Къде ще бъдете вие? — попитах, вместо да рискувам да разваля настроението й с някой коментар.
Тя засия насреща ми.
— Някъде далеч. Нямам никакви намерения да си стоя затворена като птица в клетка, докато ти се шляеш из катакомбите на баба ми.
— О! — промълвих.
Не се бях замислила за това. Аз определено бях като затворена в клетка, докато Марам се разхождаше из Зияана или пътуваше из планетарната система. Но аз не бях принцеса. Нямаше причина да правят компромиси, за да угаждат на мен.
— Значи някъде на по-хладно? — предположих.
Тя изхъмка, като вдигна едното си рамо, и стисна полите на роклята ми.
— Може би. Не е твоя работа да знаеш.
Дроидът до нея вдигна наметалото — знак да се приготвя за тръгване. Наметнах го на рамене, пъхнах ръце през малките отвори в плата и вдигнах качулката.
— Селско момиче — повика ме тя, преди да се отдалеча.
Спрях се и усетих как косъмчетата на тила ми настръхват.
— Грижи се за Идрис — каза Марам и ме заобиколи, за да се изправи лице в лице с мен.
Очите ми се разшириха. Не ми бяха казали, че и той ще идва. Едва се бях справила с няколкото часа, които бяхме прекарали заедно. А сега трябваше да се занимавам с него — да се преструвам пред него — в продължение на седмици.
— Той… Често му е трудно да ходи на Гибра.
Намръщих се объркано.
— Трудно?
Тя ме изгледа, сякаш се опитваше да разчете някаква скрита истина. После поклати глава.
— Той е… Двамата сме приятели — каза тя, сякаш я болеше да го признае. — Но той се отегчава лесно, а на Гибра няма нищо, освен пясък и скали.
Ококорих се още повече и се поколебах дали да не попитам за подробности. Идрис явно не се затрудняваше с каквото и да било. Не можех да си представя, че на Гибра, далеч от интригите на Зияана, ще му бъде трудно.
— Селско момиче — стисна ме здраво за лакътя Марам. — Разбираш ли?
Кимнах, усетила как предупредителните гласове в ума ми заговарят още по-силно.
— Да, Ваше Височество.
Тя кимна в отговор.