— Отлично.
Нямаше да потеглим от главната летателна площадка, както когато отпътувахме за Аталазия. Този път бяхме много по-ограничена група, всички придворни дами на Марам щяха да останат, така че отивахме само аз, Идрис, Тала и няколко прислужнички. Тази площадка приличаше повече на градина, отколкото на отправна точка, от която да напуснеш планетата. Навсякъде имаше дървета, натежали от плодове. Корабът, на който щяхме да пътуваме, беше по-малък от луксозния круизен кораб, на който се бяхме качили само преди месец. Имаше формата на животно от морските дълбини — широки, извити криле и объл корпус, само с два етажа, но достатъчно дълъг, за да може обслужващият персонал да бъде отделен от личната ни прислуга, а тя — от Идрис и мен.
Самият Идрис стоеше на другия край на площадката с по един дроид от двете страни. Не си беше направил труда да пристегне косата си назад тази сутрин и изглеждаше така, сякаш нещо му липсва — като че ли не си беше облякъл цялата броня. Осъзнах, че изглежда уморен. Под очите му не се виждаха торбички, а гърбът му беше изправен, сякаш през него минаваше стоманен прът — но не се забелязваше обичайният му изискан блясък.
Бях свикнала с тишината, затова мълчанието му, докато се качвахме по мостчето ръка за ръка, не ми направи впечатление. Заведоха ни в дневна с разкошни дебели килими и широк илюминатор в далечния край. Имаше и ниска масичка в кушаилски стил, както и няколко възглавници за сядане. С Идрис се настанихме на местата си и зачакахме. Появи се дроид с чай и ни наля по чаша.
Бързо се издигахме през пелената от облаци на повърхността на Андала. Единственият друг път, когато бях летяла така високо, беше пътуването ми до планетата — спомнях си го само откъслечно. Слънцето тъкмо беше започнало да изгрява, а въздухът над облаците беше обагрен в кадифени оттенъци на синьото, розовото и виолетовото. Можех да видя Кадиз — бледозелена, обсипана със златистите светлини на десетината й града.
Усетих как гърдите ми се свиват от тиха болка. През последните месеци рядко ми се беше удавала възможност да погледна към небето и не бях виждала дома си, откакто го напуснах. Сега го изпивах жадно с поглед. Липсваше ми силуетът на планините, откроен на фона на изгрева, липсваха ми звуците на селото ми и ароматът на приближаващия сняг. Бях решена, с благоволението на Дихиа, да намеря някакъв начин да се върна.
Гибра беше по-голямата от двете луни, кръгъл гигант в ръждивочервено. Ботаниците се бяха заселили на Кадиз и не ми беше известно кой е тераформирал Гибра. Повърхността й явно беше лишена от тучната пищна растителност, която беше видима на Кадиз от милиони километри разстояние. Нямаше видими водоеми, макар да бях чувала, че голяма част от водите там са подземни. Светлините, които обсипваха Кадиз, почти липсваха на тази луна. По-малко градове, по-малко граждани и население — като цяло по-сурово място от родната ми планета.
Не можех да си представя как живее вдовицата Султана там. Знаех, че животът й зависеше от доброволното оттегляне от андаланската политика — както физически, така и във всяко друго отношение. Но да се превърнеш от кралица на свободните хора в поборник за тяхната свобода и накрая в затворник на далечна луна — това трябва да е било горчива, трудна за преглъщане съдба. През дългия си живот вдовицата се беше изправяла срещу узурпаторите, ламтящи за трона й, срещу гражданската война, предателите в семейството си и ватийските ни покорители. Да бъдеш изпратен на заточение след всичко това… Никой не я беше виждал оттогава. Няколко пъти бях зървала лицето й на стари холоизображения отпреди окупацията. Живееше тих живот — далеч от миналото, далеч от настоящето.
Лек гъдел по тила ме накара да откъсна поглед от илюминатора. Идрис ме наблюдаваше. Беше се извърнал леко от масата, положил едната си ръка до себе си, а с другата си играеше с пръстена-печат, който носеше. Когато погледът ми се спря на пръстена, той го скри, като стисна юмрук. Вдигнах очи отново към лицето му и видях, че е също толкова съсредоточен, колкото преди малко.
— Знаеш ли защо ти разказах историята за Масиния? — попита ме накрая. — Исках да видя колко ще си спомниш.
— Да си спомня ли?
Ако действително беше разказвал някакви легенди на Марам, тя не ми го беше споменала. Навлизах в опасни води.
— От детството ти — поясни той.
Вдигнах вежди.
— Изпитвал си ме?
Той ми се усмихна.
— Да.
— И взех ли изпита? — наложих си да попитам.
— Не добави нищо.
— Доколкото знам, не е възпитано да се прекъсва чужд разказ. Независимо колко е неумел.