Той поклати глава.
— Това е мансуба — обясни. — Дъска задача. Фигурите ти вече са хванати в този капан. Как ще ги измъкнеш?
Бях играла на девет-десет години, но лесно си припомних правилата и тактиките, които бях научила. Идрис играеше добре и с лекота увличаше в играта. Не се изненадах да установя, че е също толкова добър в прикриването на емоциите си, докато играехме, колкото и при всякакви други обстоятелства. Беше хитър, умееше да отвлича вниманието и аз неведнъж забравях да следя развоя на играта, докато се заливахме от смях.
— Не мислиш по-далновидно от два хода в бъдещето — каза, когато протегнах ръка към фигурката с форма на слон. — Трябва отсега да се подготвяш за края на играта, иначе няма как да решиш задачата.
— За тази цел трябва да познавам другия играч извънредно добре — отбелязах аз и вдигнах фигурата.
Той се ухили широко, когато я преместих.
— Можеше да го направиш, ако не се разсейваше. Ето така.
С един-единствен ход той се озова от моята страна на дъската. Ясно можех да видя, че след още четири-пет хода ще спечели. И нямаше как да променя това.
— Ти мамиш.
Дори аз усетих хленчещата нотка в гласа си.
— Използвах достъпните ми възможности — отвърна той и вдигна един от везирите ми от дъската. — Не съм виновен аз, че обичаш да се смееш. Да пробваме пак?
Кимнах. Книгата с приказките лежеше на масата до мен, затова я отворих, докато той разчистваше дъската и подреждаше фигурите.
— Можеш ли да четеш?
Застинах и зачаках да повтори въпроса. Когато видях, че няма да го направи, вдигнах очи от страницата, все още без да обеля дума. Той се намръщи, видимо объркан, но най-после разбра и очите му се разшириха.
— Не… Нямах предвид, че не можеш изобщо.
— А какво имаше предвид? — попитах аз, като оставих леденият тон на Марам да обагри гласа ми.
Той сведе очи към книгата.
— Кушаилски. Можеш ли да четеш на кушаилски?
— Майка ми ме научи — казах аз и затворих книгата.
Не го попитах дали той може да чете на кушаилски. Вече ми беше станало пределно ясно, че докато долните класи бяха страдали от последиците на окупацията, кралските семейства бяха подложени на друг тип жестокости. Може да беше овладял кушаилския като малък, но после да е бил принуден да го забрави. Наблюдавах го как подрежда фигурите и се опитвах да намеря правилните думи. Знаех какво бих искала аз на негово място. Да си върна частица от мен, от семейството ми. Да вкуся от собственото си минало, колкото и да е горчиво, беше по-добре от това да знам, че част от мен липсва и няма как да запълня празнината.
Той отново изви устни в половинчата усмивка.
— Зяпаш ме.
Беше ми предложил отдих. Казах му името си, разказах му за живота си в Кадиз — в известна степен това ми беше помогнало да намеря път обратно към себе си. Не му ли дължах същото?
— Мога да ти я прочета — казах.
Сега беше негов ред да застине неподвижно, с увиснала над червения кон ръка. Знаеше, че имам предвид татуировката му.
— Написана е на официално писмо — отговори той най-после.
— А на какво според теб е бил написан „Заветът“?
Той мълча дълго и аз реших, че ще отхвърли предложението ми. Изведнъж кимна рязко и бързо, сякаш се боеше, че ще промени решението си, преди да довърши движението. Извърна поглед настрани, докато вдигаше ризата си над главата да я съблече. Отказваше да ме погледне в очите, а челюстта му бе така здраво стисната, сякаш се подготвяше за физически удар.
Предположението ми се оказа правилно — татуировката беше кхитаам. Докоснах я с върха на пръстите си, а той трепна и застина скован.
— Дори не зная какво е — каза.
Гласът му беше дрезгав, я дясната ръка — стисната в юмрук в скута му. Виждах го със свалена маска, без обичайната студена изисканост. Идеше ми да извърна очи, сякаш го бях заварила по-гол, отколкото когато излезе от водата. Вместо това го хванах над лакътя и насочих поглед към татуировката. Беше изящна и сложна, с чисто и ясно изписани букви, независимо от гъстия дълъг текст, събран на такова малко място.
— Това е кхитаам — обясних. — Кралски печат.
Той си пое дъх рязко.
— Обикновено се правят на гърба.
— Така е — отвърнах. — Този е бил направен точно след капитулацията, нали?
Той мълчеше, втренчен в игралната дъска.
— Идрис?
— Да — отговори той. — Малко след това.
— Сигурно са го направили на ръката ти, за да го скрият от ватийците. Знаели са, че те ще търсят даан или кхитаам на гърба ти, но на варварското писмо на ръката ти няма да бъде обърнато внимание.