Едва не се олюлях, когато ме удари новото прозрение. Фурат. Подбудите за решението й да се върне в Зияана изведнъж станаха кристално ясни. „Дълг“ — бе казала тя. Но не такъв, какъвто аз си бях помислила. Беше шпионин. Шпионин на страната на Масиния. Зави ми се свят само при мисълта за това. Но защо ме беше довела тук?
Момичето направи рязък жест с ръка и придружителките й обърнаха конете, включително белия жребец, и се отдалечиха. По лицето й се разля усмивка, сякаш нещо във външния ми вид я развеселяваше.
— Ела с мен — каза ми на кушаилски.
Явно беше, че е свикнала да й се подчиняват.
По-навътре в градината имаше маса, на която бяха оставени метално ковчеже и два малки бокала. Тя седна от едната й страна, като подви крака под себе си, а аз се настаних от другата. В ковчежето имаше настърган лед. Момичето напълни бокалите и ги остави между нас, за да се разтопи ледът, а после опря длани в масата с подчертано движение, сякаш ако направеше друго, щеше да се изложи на опасността да спре да се контролира.
— С това лице ли се роди? — попита ме.
Кушаилският й звучеше различно от моя — по-остро, по-гладко.
— Да — отвърнах аз с глас, натежал от шока.
Също като всичко останало в нея, и погледът, който ми отправи, беше остър и критичен. Може би това беше нейният начин, тазалжитският начин да открива слабостите в хората, с които се сблъскваше. А може би просто й беше трудно да повярва, че човекът срещу нея е двойник.
Тя се изсмя, когато вдигнах брадичка.
— Сигурно се чувстваш като голяма късметлийка, задето си се отървала от немотията.
Не успях да прикрия презрителните нотки в гласа си:
— Само глупак би желал да живее в Зияана. Клетката си е клетка, дори ако е направена от злато. Дори ако прави кожата на ръцете ми по-мека.
Тя се усмихна искрено и лицето й се преобрази — по-младо, по-лъчезарно, а даанът на лявата й буза се сви леко под трапчинката й.
— Никак не си глупава — каза и придърпа единия от бокалите към себе си. — На колко години си?
— Осемнайсет.
— А истинското ти име?
Все още бях настроена по-скоро подозрително към нея.
— Амани.
— Хубаво име — отвърна тя. — Майка ми ме е кръстила Аринаас, но останаха малцина, които ме наричат така. Бях на девет, когато майка ми разбра, че бунтовниците следят лагера ни през равнините. Можеш да се досетиш какво искаха.
— Преродена Масиния.
Тя вдигна бокала, сякаш потвърждаваше думите ми.
— Бяха видели белега на рамото ми и го бяха сметнали за знак, пратен от Дихиа.
Очите ми се разшириха от изненада. Нямаше как да говори за…
— Белега ли?
Тя остави бокала на масата и дръпна яката на робата си, докато не разкри по-голямата част от ключицата и рамото си. Усетих как кръвта се оттича от лицето ми. Белегът започваше точно под гърлото й — като взрив от бели искри — и се простираше през рамото, където се разделяше на десетина тънки линии. Изглеждаше така, сякаш е избухнал като фойерверк и е обгорил плътта й. Не представляваше по-бледа тъкан или татуирани линии, а злато — лъскаво и блещукащо на фона на кожата й.
— И получиха ли бунтовниците онова, което искаха?
Тя вдигна вежда, а устните й се извиха развеселено.
— Майка ми не беше глупава. Знаеше какво ще стане — щях да оцелея може би година, докато те ме разнасят насам-натам да се хвалят с мен. А после ватийците щяха да ме открият и да ме екзекутират.
— Но сега…
— Казала им, че ако ги види да следят лагера ни отново, ще ги убие. А после отишла в Андала, точно след Чистката, за да види какво е прокудило отчаяните хора да търсят спасител чак на тази луна.
Не ми беше трудно да си представя какво е видяла. Независимо от това, че не си спомнях Чистката, помнех ясно онази година. Имах чувството, че майките в селото ни никога няма да спрат да ридаят. Сякаш стражата никога нямаше да си тръгне. Сякаш никога нямаше достатъчно храна, вода или пари. Последният оцелял брат на майка ми беше изчезнал заедно със семейството си.
— Какво стана, когато се върна?
— Свика останалите кралици на тазалжитите — отговори Аринаас, като срещна погледа ми. — И изготвили план. За остатъка от живота ми, бъдещето на света ни, съдбата на милиарди.
Новопоявилата се нежност на лицето й отново се смени със суровост. Гневът й сигурно я следваше непрекъснато, едва прикрит точно под повърхността, борейки се за въздух срещу целия натиск, който й оказваха като притежателка на това тяло. Знаех — о, Дихиа, колко добре знаех! — какво е да живееш така. Нито една от нас не беше искала да се роди с такова лице, с такъв белег, с такава съдба, но те просто бяха факт.