— Кажи ми — започна тя, — вярваш ли в Дихиа?
— Да — откликнах аз.
— Аз не бях толкова сигурна, че вярвам в него, когато бях на твоята възраст. Не можех да разбера защо съм се родила с лицето и белега на Масиния. Не се будя от сънища, в които виждам предишния си живот. Не притежавам нито търпението, нито далновидността й. „Заветът“ не ми разкрива таен смисъл, непознат на останалите. Имам само лицето й и през повечето време се чувствах така, сякаш ме наказват. Щом мълвата за мен се разпространи, хората започнаха да прииждат в лагера на майка ми в търсене на утеха, вяра или облекчение на страданията си, а аз не можех да им дам нищо от това.
Аринаас се беше втренчила разфокусирано в чашата, сякаш не виждаше нея, а момичето, което е била тогава — млада, озлобена и сама.
— Знаеш ли какво осъзнах тогава?
Поклатих глава.
— Няма значение дали действително съм Масиния — не повече, отколкото има значение дали ти действително си имперската принцеса.
— Не разбирам.
— Принцесите и пророчиците са способни на невероятни неща. Можем да раздадем справедливост на милиони. Можем да правим онова, което обикновените хора не могат.
И какво беше онова, което обикновените хора не можеха да правят? Сърцето ми туптеше лудешки, докато умът ми препускаше в търсене на онова, което тя смяташе, че ние — че аз можех да направя.
— Какво искаш от мен?
— Имаме нужда от шпионин в Зияана.
— Имате Фурат — казах аз с подозрителен глас.
— Фурат е братовчедка без титла, която не се ползва с благоволението на кралското семейство — каза Аринаас. — А ти си двойничка. Имаш достъп до места и информация, до които тя не може да достигне.
Не отговорих нищо. Нямаше нужда да говоря — тя знаеше на какъв риск ме излага с онова, което искаше от мен. Остави малка черна кутийка на масата между нас.
— В нея има комуникатор — неоткриваем за охранителната система на Зияана. Всичко, което искаме засега, е повече информация. Наблюдавай, вслушвай се, докладвай всичко важно.
— Всичко, което искате засега? — повторих, вперила поглед в кутията.
Мисълта за това ме изпълваше, както с въодушевление, така и със страх. Шпионажът не беше игра — знаех какво ще се случи, ако ме разкрият. Не можех да постъпя прибързано или глупаво, като се хвърля в нещо, без да обмисля последиците.
— Може да те призовем и към действия — поясни тя. — Това изисква задачата ни.
— Бунтът — поясних аз.
— Свободата — възрази тя.
Миг по-късно додаде, вгледана в очите ми:
— И така… Ще го направиш ли?
Колкото и детинско да беше, прииска ми се да можех да видя майка си. Исках да се допитам до нея за съвет, но още повече ми се искаше да мога да облегна чело на рамото й. Почти я виждах пред себе си, долавях аромата на розовата вода, с която пръскаше косата си понякога, почти различавах твърдо стиснатите й устни. Исках да усетя ръката й на рамото си така, както я бях усещала безброй пъти преди, исках да усетя лекото стисване, с което ми вдъхваше кураж.
Лицето на Аринаас изглеждаше като изваяно от камък. В нея нямаше място за слабост — не и щом беше оцеляла толкова дълго време. Не и щом беше прекарала живота си в бягство от слуховете и шепота, които водеха ватийците към нея. В нея имаше жар — неугасващ пламък, който щеше да погълне всеки, който дръзнеше да застане на пътя й. Това трябва да беше причината хората да продължават да я търсят и поддържат. Откритието, че не притежава спомените на Масиния, а само външния й вид, трябва да беше вдъхновило съмишлениците й. Това ме беше накарало неволно да се наведа към нея, сякаш бях безпомощна да устоя пред светлия маяк на надеждата, който гореше в цялото й същество.
Каквото и да бяха очаквали хората от нея, Аринаас беше използвала този пламък, за да се превърне в онова, което беше сега — човек, към чиято кауза си заслужава да се присъединиш.
Надежда. Извоювана с мъка, пропита с кръв — надежда, която не само осветяваше пътя й, но и изгаряше. Противоположна на онази, която хранех, докато още бях на Кадиз. Моята беше ярка, лъскава, отразяваше светлината като нощната луна. Безобидна и без собствена топлина. Можех ли да живея с мисълта, че никога не съм пристъпила по-близо към такъв пламък? Можех ли да съществувам в Зияана с мисълта, че съм избрала полуживота в сенките, че съм приела ужасяващата промяна, наложена на душата ми, вместо да се пресегна с две ръце към онова, което можеше да ми даде ново начало? Пламъкът на Аринаас можеше да обгори кожата ми и да счупи костите ми, но накрая щеше да ме възроди за нов живот, по-силна и неуязвима за опитите на останалите да изличат светлината ми.