Тала ми го преведе, преди да успея да отговоря, и аз кимнах.
Отправих се към покоите на вдовицата и спрях пред прага на двойната врата. Щеше да мине много време, преди да видя изображение на теслит отново, и исках да запомня добре очертанията им. Масиния била съпътствана от такава птица през по-голямата част от живота си — с корона от пера в наситено изумруденозелено. Някои смятаха, че Азул, теслитът, който й се беше явил в пустинята, и белегът, който тя носеше, са дар, който ги свързва неразривно. Не бях сигурна дали вярвам в това, но птицата безспорно беше вестител на промяната и мощта. А сега беше изличена.
— Мадам? — обади се прислужницата на ватийски с тежък акцент.
Кимнах и вратите се отвориха със стон.
Вдовицата Султана седеше на обичайния си, подобен на трон стол с лице, обърнато към отворения прозорец.
— Жалко е, че се налага да си тръгнеш, момиче — каза тя на кушаилски. — С удоволствие бих се разхождала отново по пътеките в градината с теб. Тези няколко следобеда не бяха достатъчни.
Наложих си да се усмихна и се наведох да я целуна по бузите и опакото на двете длани.
— Ако съм още жива — отвърнах също на кушаилски, — вероятно ще ме видите следващата година.
Тя изсумтя и махна с ръка.
— Една година е твърде дълго време за старица като мен.
Фурат влетя с бързи крачки в залата, все още в одеждите си за сън и с пусната коса, която се развяваше свободно зад нея.
— Мислех, че съм изпуснала заминаването ти.
Едва сварих да стана, преди тя да ме притегли към себе си в прегръдка. Отвърнах й, обзета от благодарност. Не бяхме прекарали много време заедно, но онова, което бях научила за нея, ми вдъхваше утеха и спокойствие. Тя беше добър съюзник — както тук, така и в Зияана. А сега се чувствах така, сякаш сме и посестрими в общата борба. Тя щеше да ме пази и защитава, както и аз нея.
За момент ми се прииска да имах истинска сестра — сестра, която да ме пази и защитава само и единствено защото така иска. Но животът ми не се беше развил така и желанието изчезна също толкова бързо, както се беше появило.
— Когато се върнем в Зияана, ще бъдем врагове — каза тя на раздяла.
— Но ще знаем истината — отговорих и стиснах дланта й.
Следващия път, когато се видехме, аз щях да бъда шпионин, работещ срещу ватийците. Тази мисъл будеше у мен както страх, така и ентусиазъм, но фактът, че ще имам съюзничка, значеше за мен повече от всичко друго.
Скоро отпътувахме по същия начин, по който бяхме дошли — придружавани от Набил и стражите му през каньона, а после и през пустинята. Болка прободе гърдите ми, но си наложих да не се обръщам назад. Бях прекарала три седмици в сянката на стените на този каньон — щастлива и в безопасност. Бях свикнала с това усещане и обстоятелството, че се връщам в Зияана — място, което означаваше само страдание за мен — ме плашеше.
В далечината забелязах силуетите на шестима тазалжитки на коне. Един от тях се изправи на задни крака и изцвили раздразнено. Не знаех дали е този на Аринаас и дали изобщо тя беше изпратила жените да ни наблюдават, докато напускаме палата. Но присъствието им все пак ме окуражи. Знаех, че не съм сама.
Оттеглих се в каютата си веднага, щом корабът се вдигна във въздуха. Нямах желание да прекарам идните няколко часа погълната от присъствието на Идрис и от въпроса кога ще го видя отново.
Дремех на пресекулки, докато Тала не дойде да ме събуди и да ми помогне да се освежа.
— Добре ли си? — попита ме.
Кимнах и наметнах леката пелерина на раменете си.
— Не мисля, че съм готова да се върна.
Тала се усмихна.
— Би било странно, ако беше готова.
Когато излязох от личната си каюта в общото помещение, корабът вече беше започнал да се спуска към Уалили и летателната площадка на Зияана. Идрис вече беше там, застанал пред широкия илюминатор, и силуетът му се открояваше на фона на облаците, осветени от следобедното слънце. Косата му беше пристегната назад както винаги, когато беше в Зияана, а морскосиньото му сако беше закопчано до шията. Току-що избръснатото му, умишлено безизразно лице го караше да изглежда строг и суров. От саркастичното повдигане на веждата и малките бръчици в ъгълчетата на очите му нямаше и следа.
Когато се извърна от илюминатора и ме видя чертите му омекнаха. Усетих как се усмихвам, макар и съвсем слабо, в отговор. А когато той протегна ръка към мен, я поех без никакво колебание.
Дланите му бяха топли и сухи — длани на махзен, почти без белези и мазоли. Най-вероятно нямаше представа какво е да ореш нива или да пренасяш чували с пшеница до склад. Неговите тегоби бяха напълно различни.