Тя потрепери, но продължи да се усмихва.
— Не дай, Дихиа, да стигнем дотам, че аз да бъда свръзката между вас, разделените влюбени.
Широката усмивка още не беше изчезнала от лицето ми, когато се появи един дроид да ме отведе при Марам.
Светлината в сърцето ми помръкна леко, докато се намятах с пелерината и си слагах булото, което Тала ми подаде. Знаех, че няма да ми бъде преподаден урок — Марам и Надин смятаха, че съм се справила отлично в Уздад, и нямаше как да знаят за случилото се между мен и Фурат, нито пък за вдовицата и Идрис.
И все пак, щом отнесеното ми изражение беше като отворена книга за Тала, какво щеше да разбере Марам, като ме погледне?
През цялото време, докато вървяхме към покоите й, се опитвах да се подготвя за следващата си задача. Сигурно щеше да бъде нещо в самия Уалили; не ми се струваше вероятно принцесата втори път да трябва да пътува до някое място, отдалечено колкото Гибра. В пустините около Уалили се спотайваха достатъчно скорпиони. Дроидът ме поведе през вратите на покоите й, а после — надолу по стълбището. Накрая излязохме във вътрешния двор, който бях видяла последния път, когато посетих принцесата.
Продължихме към уединена ниша, обградена от дървета и изпълнена със светещи летящи сфери. Марам се беше разположила на една възглавница на земята, а пред нея имаше ниска масичка с дъска за шатрандж и подредени по нея фигури. Явно беше потънала в размисъл върху следващия ход, но когато дроидът се появи пред нея, очите й се проясниха и тя се обърна към мен.
— Свободен си — каза на дроида.
После махна с ръка към булото ми, за да го сваля.
— Е — вдигна тя вежди, — ще седнеш ли, или трябва да ти заповядам да го направиш?
Страхът и подозрението се бореха в мен — ту едното, ту другото вземаше надмощие. Но когато свалих наметалото си и седнах на възглавницата до нея, по-скоро ми се стори, че изглежда отегчена. На дъската различих една от задачите, които Идрис ми беше показал, докато бяхме в Уздад — засега решена само наполовина.
— Вие и Негова светлост обичате тази игра, доколкото разбирам? — отбелязах аз.
— Играли сте на Уздад? — попита Марам с широка усмивка, която ни най-малко не ме успокои.
— Убивахме времето с нея.
Не беше пълна лъжа. Определено бяхме прекарали доста време над играта.
Тя изхъмка в знак на съгласие.
— Та как ти се стори той?
Вдигнах вежди изненадано.
— Как ми се стори?
Тя опря брадичка на юмрука си.
— Чувала съм, че годеникът ми се счита за страшно популярен сред кушаилките — поясни тя. — Не си ли съгласна?
Дали това не беше поредният капан, заложен от Марам? Обмислих думите си внимателно, преди да отговоря:
— Негова светлост беше много мил и любезен. Много предразполагащ.
— Дипломатично казано — отговори тя сухо. — И нито дума за красотата му.
— Има ли нужда той от моите уверения? — попитах със същия тон.
Тя се засмя.
— Бих могла да бъда и по-мила, или поне така ми казват.
— Защо? — попитах озадачено. — Става дума за политически въпрос. Не за любов.
— Изненадваш ме, селско момиче. Предполагах, че провинциалистките са големи романтички.
Поклатих глава.
— Родителите ми са се оженили по любов.
Бях скътала в сърцето си безброй спомени за дребните неща, които правеха един за друг — те говореха по-ясно от всички показни вричания в любов, които правеха някои други двойки по време на празниците ни. Дланта му, опряна на кръста й, нежността в очите й, докато го наблюдаваше как минава от една стая в друга. Чувствах се късметлийка, задето бях отраснала в къща с толкова любов, макар и да знаех, че собствената ми съдба надали ще ме отведе към нещо такова.
— Но аз знаех, че няма да имам този късмет — продължих. — Най-вероятно щеше да ми се наложи да избера такъв, който няма да ме обрече на още по-голяма бедност, вместо някой, който ме обича.
— Колко меркантилно! — отбеляза тя.
Аз свих рамене.
— Празният стомах може да направи всекиго меркантилен, предполагам.
Дъската остана забравена помежду ни, докато тя се взираше в мен, сякаш бях някаква гатанка, която не можеше да проумее.
— Ние не сме влюбени — каза накрая с нехаен глас. — Бракът ни е част от условията, включени в мирния договор, който осигурява на баща ми властването над тази планета.
Направи кратка пауза и добави:
— Каква странна загадка си ти!
После насочи вниманието си отново към дъската. Аз се засмях.
— Толкова ли са безинтересни обичайните ви събеседници, Ваше Височество?