Тя направи гримаса и се отдръпна от масичката.
— Нямаш представа.
Лицето ми сигурно беше придобило скептично изражение, защото тя продължи:
— Всичко, за което могат да говорят, е предстоящият ми осемнадесети рожден ден.
— Сигурно се вълнуват — казах, докато я гледах как пренарежда дъската. — Определено трябва да е по-интересно да слушате тях, отколкото да говорите с мен.
Ъгълчето на устните й се повдигна леко — сякаш далечно отражение на самодоволната усмивка на Идрис.
— Би било така, ако не губеха половината време да ми хвърлят коси погледи и да си мислят, че са дискретни.
— О?
Тя приключи с подреждането и наклони глава, загледана в мен.
— Глупостта не ти отива, нито пък на мен, предполагам. Не ни отива. Правото ми да наследя властта над тази планета и прилежащите й планети още не е потвърдено. А трябва да бъде, преди да навърша осемнадесет, защото иначе ще бъде прехвърлено върху по-голямата ми полусестра Галена.
Замислих се какво означава това. Да възприема мисълта, че всъщност беше възможно тя да не наследи Андала. Че можеше да станем поданици на някой по-лош от нея. Искаше ми се да попитам защо биха прехвърлили правото на наследство по този начин, но си наложих да си държа езика зад зъбите. Любопитството ми щеше да й се види странно, а не желаех да насоча вниманието й към новите тайни, които трябваше да пазя.
В комплекта за шатрандж на Марам фигурите бяха в сапфиреносиньо и бяло. Беше подредила сините фигури на моята половина от дъската, а белите — на нейната. Вместо слоновете в комплекта на Идрис, този имаше птици. Вдигнах една, за да я разгледам по-отблизо.
— Защо птици?
Тя сви рамене.
— Комплектът беше в покоите, когато пристигнахме. Предишният им обитател трябва да е обичал птици.
Потърках човката с палец, после главата и изведнъж замръзнах. На нея се виждаха няколко пера, пригладени назад и с очертания, които почти се бяха изтрили с времето.
— Какво? — попита тя и изтръгна фигурката от пръстите ми. Намръщи се пак. — Какво е това?
— Мисля, че е теслит — казах и прокарах пръст през средата на челото си. — Почти изчезнало е, но…
— И защо това да е нещо особено?
— Не е, предполагам.
Това беше птицата, която символизираше кралското семейство — или поне преди възкачването на ватийците на престола. Странно беше, че Марам е запазила тези фигурки заедно с всички останали предмети и украси, типични за зиядския стил.
Принцесата премести една от фигурите си.
— Белите винаги са първи.
След това настъпи тишина. Явно наистина я бе измъчвала скука и не бе пожелала да играе срещу някой компютър или благородник, който би се видял принуден да я остави да спечели. Силите ни бяха равни, иначе казано, нито една от двете ни не беше особено добра. Също като мен, Марам никога не мислеше за повече от два-три хода напред и в крайна сметка стигнахме до положение, в което никоя от нас не можеше да се измъкне.
Тя се изсмя.
— Отначало?
Свих рамене.
— Как беше в Уздад? — попита принцесата. — Как беше баба ми?
Трябваше да бъда подготвена за такъв въпрос, но не бях. Предполагах, че тя ще избегне да споменава пътуването изобщо. Значи все пак щях да науча нов урок: винаги бъди готова да докладваш на Марам.
— Стара — успях да промълвя аз, като потиснах в съзнанието си образа на Идрис точно преди първата ни игра.
Тя изхъмка.
— Е, да.
Хъмкането й прерасна в изненадано възклицание, когато взех една от птиците й с поредния си ход.
— Ами Фурат? Тя се върна там точно преди вие да заминете.
Спомних си последния път, когато двете с Марам бяхме разговаряли за Фурат.
— Видях я за кратко.
— И? — попита нетърпеливо принцесата.
Отдръпнах се от игралната дъска.
— Може би би помогнало да ми зададете по-конкретен въпрос, Ваше Височество.
Тя извърна поглед и за миг си я представих като малко дете, скръстило ръце на гърдите си. Предполагах, че е свикнала да получава каквото поиска. Поне за известно време. Беше ли обичала Наджат дъщеря си, независимо от нейния баща? Нима е била в състояние да устои на дете, което толкова прилича на нея и което не знае нищо за ужасяващите обстоятелства на зачеването си?
Може би не. Може би Наджат е била жена, способна да прости на дъщеря си греховете на баща й.
— Как ти се стори Фурат? — попита Марам най-после.
Спомних си за разходката ни заедно и за споделения ни заговор.
Вече бяхме съюзнички, обединени в бунта срещу короната. Срещу Марам.
— Искаше да играе шатрандж с мен. С вас. Отказах й. Предположих, че бихте направила същото.