— Такива проблеми? — повтори тя хладно.
— Съпернички сте. Случва се.
— И ти ли си имала такъв проблем?
— Не. Но аз никога не съм притежавала нещо, за което останалите да ламтят.
Марам изсумтя и се облегна назад.
— Откъде тогава знаеш, че това е толкова често срещан проблем?
Свих рамене.
— Имах приятелки, колкото и трудно да ви е да го повярвате. И в села, малки като моето, често се стига до съперничество.
Кхадижа често се беше оказвала обект на омразата на едно или друго момиче. Беше красива и обичаше да се усмихва — след нея се обръщаха дори главите на онези, които трябваше да гледат други.
— Какво би направила ти в такъв случай?
— Наистина ли?
— Попитах те, нали? Не ме карай да се повтарям.
Поколебах се и се взрях в лицето й, за да видя дали няма да промени решението си. После прехапах устна, обхождайки стаята с поглед.
— Най-успешният начин да я извадите от равновесие би бил да се държите така, сякаш вече сте спечелила. Вие сте онази, която живее в Зияана. Вие сте онази, която се е родила тук и трябва да наследи трона. Тя е чужденка. Имате ли бижута, които биха й напомнили за андаланския кралски печат?
— Като корона ли?
Трудно ми беше да прикрия скептичността си.
— Нещо по-деликатно.
— Кралският теслит не е особено деликатен, селско момиче.
— Птиците имат пера — напомних й. — А вие имахте едно колие с формата на птичи нокти, стиснали скъпоценен камък.
— И тя би свързала това с наследството?
— Тя иска да наследи цялата планета — казах аз. — Прекарала е целия си живот в омраза към вас и факта, че сте се родила. Сигурно прекарва часове в мечти за гардероба, печата и всички останали неща, които ще станат нейни, ако успее.
— Хм — каза кратко Марам, но после стана от мястото си. — Не си толкова глупава, колкото изглеждаш, селско момиче.
Потиснах усмивката си и се обърнах пак към холотаблета, който продължавах да държа в едната си ръка. Списъкът с гостите беше доста дълъг, но вече ги разпознавах. Всичките бяха ватийци, със сребриста коса и бледа кожа. Марам би се откроявала сред тях.
Намръщих се.
— Негова светлост не присъства в списъка.
Тя издаде звук, не особено достоен за принцеса.
— Той реши да се измъкне, поради което беше махнат от него — отговори, без да се обръща.
— Какво?
— Скарахме се. И той отказа да ме придружи.
Очите ми се разшириха съвсем леко от изненадата. Не бях и предполагала, че е възможно да се карат. Препирните с Марам ми изглеждаха твърде опасни и любопитството ми почти надделя над здравия разум — искаше ми се да попитам за какво са спорили. Усетих и как сърцето ми се свива от дълбокото разочарование. Не бях виждала Идрис, откакто се върнахме от Уздад, и се надявах… Но, от друга страна, в Зияана нещата никога не се нареждаха така лесно.
— Затова ли решихте да ме изпратите на ваше място?
— Питаш ме дали избягвам годеника си? — застина Марам посред тършуването.
Сведох очи.
— Не, Ваше Височество.
— Хубаво — каза тя и ми подхвърли една рокля. — Пробвай тази.
26
Имението на Галена се намираше на север, отвъд морето, още по-далеч на север от Аталазия. Беше разположено в полите на една планинска верига и построено от бял камък, който сияеше ослепително дори на фона на снега. Високите бойни кули и конусовидните му покриви го отличаваха от архитектурата, с която бяха свикнали повечето гости от юг. Още преди да слезем от кораба дочувах воя на планинските ветрове, които свличаха преспи сняг и ледени висулки от зъберите.
Настаниха ме в покоите в една от кулите от северната страна, с изглед към стръмния склон, по който се излизаше от замъка. В камината на спалнята вече пращеше огън. За миг се зачудих кой ли е живял тук, преди да конфискуват имота и да го предоставят на Галена. Не знаех дори името на народите, които живееха толкова далеч на север. Кой изобщо е имал волята да построи такъв замък? Кой би бил достатъчно упорит да остане?
Някой почука на вратата и още преди да стигна до нея, тя се отвори и разкри посетителя.
— Идрис! — възкликнах, неспособна да сдържа усмивката си.
Той се намръщи и погледна през рамо, сякаш беше сбъркал вратата. Миг по-късно осъзна, че не го посреща Марам, а аз, и лицето му разцъфна в широка усмивка. Усетих как ме залива вълна от щастие. Никога нямаше да спра да се радвам, когато някой познаеше, че съм аз — особено когато този някой беше Идрис.
— Не мислех… — започна той, щом влезе.
— Мислех, че ще съм сама — казах аз и затворих вратата.