— Не поглеждай веднага — прошепна Идрис в ухото ми, — но Галена идва насам.
— Е — отговорих аз, като си наложих да не се обръщам. — Стискай ми палци.
Да съветвам Марам беше едно. Но тук, изправена срещу неминуемата среща лице в лице с Галена, собствените ми съвети ми се струваха наивни и недообмислени. Не знаех почти нищо за особите от кралски произход — и още по-малко за завистливите полусестри.
„Животът ти зависи от това“ — напомних си.
Бях усъвършенствала имитацията си на Марам. Но ако тя откриеше, че не съм отвърнала подобаващо на евентуална нападка от страна на Галена, щях да си платя за това. Независимо от приятелското й държание напоследък. Преди Галена да стигне до нас, една ръка ме докосна по лакътя.
— Мила моя! — чух глас, докато се обръщах да видя кой е.
Офал вак Миранус беше една от любимите братовчедки на Марам. Познах я от холотаблета — широко разположени очи и необичайно тъмна коса, а носът и бузите й бяха обсипани с толкова гъсти лунички, че приличаха на маска. Беше по-възрастна от мен и Идрис. Марам ми бе разказала, че тя й е носела тайно бонбони, когато е била мъничка, а по-късно й е показала как да обучи ловния си рух. Офал ми се усмихна с топла, очарователна усмивка и не можах да се сдържа да не й се усмихна в отговор. Марам ме беше предупредила, че братовчедка й оказва такъв ефект върху околните.
— Офал! — поздравих я аз и й позволих да ме целуне по бузата.
— Не мисля, че съм те виждала в нещо толкова елегантно досега — каза тя, като се отдръпна крачка назад да ме огледа по-добре. — Отива ти. Прави те още по-впечатляваща.
Усмивката ми се разшири още повече и издърпах ръка от тази на Идрис, за да хвана Офал под ръка.
— Как са хрътките ти? — попитах я, докато се отдалечавахме.
Тя се засмя.
— О, хайде де — не е това въпросът, който искаш да ми зададеш.
— Хубаво — склоних аз. — Как ти се стори тя?
— Бясна. Знаеш, че не обича да догонва.
— Колко жалко! Можеше да получи повече, ако се беше научила.
Офал ми се ухили дяволито.
— Не зная дали езикът ти е станал по-остър, или просто винаги си мила с мен.
Нямах какво да й отговоря. Езикът на Марам винаги ми се беше струвал остър като бръснач — така тънко наточен, че беше също толкова вероятно да се счупи, колкото и да пореже някого.
— Може би полусестра ми просто изважда на показ най-лошите ми черти.
Братовчедката ми хвърли бърз поглед, подсмихна се и поклати глава. За секунда се почувствах така, сякаш целият свят се наклони на една страна. Не бях Марам, съзнавах това. Нямаше как да го забравя. Но не усетих кога съм станала толкова добра в имитирането й, в това да бъда нея около други хора. Не бях сторила никакво зло на Галена, но ми беше приятно да обменям хапливи коментари по неин адрес с Офал. Може би повече, отколкото трябваше.
— Да си потърсим място за сядане — предложих аз. — Знаеш, че никак няма да й се иска да ме поздрави.
Бях загубила Идрис от поглед, но докато с Офал се настаним на една пейка, отрупана с бели цветя, той вече се беше върнал. Подаде ни по една малка чашка, пълна с димящ течен шоколад, и ме целуна по бузата.
— Внимавай — промърмори тихо.
Обмислих дали да си замълча, а накрая казах:
— Ти трябва да седнеш.
Офал изпръхтя, поднесла чашата към устните си.
— Галена така ще се подразни от това, когато се появи.
Изпитах леко задоволство.
— Хубаво.
Идрис не се възпротиви и не оспори казаното от мен, но спря за миг и ме погледна в очите. После седна и се облегна, както винаги небрежно спокоен.
Можех да си представя как изглеждахме отстрани — царствени, изискани, весело усмихнати. Идрис изглеждаше строг и дистанциран, сякаш следеше за опасност. Когато бях по-малка, си бях представяла какво е да си на такова увеселение и да се смееш безгрижно. Марам и Офал не страдаха от тегобите, които сполетяваха момичетата на село. Никога не бяха гладували, по ръцете им не се бяха образували мазоли от дълго бране на плодове. Никога не се бяха свивали от страх пред чуждоземци, нахлули в дома им.
Когато Галена се приближи, спря за момент малко встрани от групичката ни и зачака. Предполагах, че очаква двамата с Идрис да станем, но аз опрях длан в бедрото му, за да го задържа на място. Най-после се обърнах към нея и видях ясно кога го проумя. Видях я как сравнява наум цената, която щеше да плати, ако си отидеше, с цената, която щеше да се наложи да плати със собственото си достойнство. В крайна сметка етикетът победи, тя пристъпи напред и коленичи изящно.