— Марам! — проговори тихо. — Присъствието ти е чест за мен.
Косата й беше почти сребриста на цвят, както беше присъщо за Висшите ватийци, а роклята беше в античен стил — дълга, с плавни линии и асиметрично рамо. На шията й висеше голям медальон с герба на ватийците. Изглеждаше като завоевател от главата до петите. Използвах целия гняв, който таях в себе си, откакто ме отведоха в Зияана, откакто ме отвлякоха в навечерието на пълнолетието ми — откакто отнеха наследството ми — и го вложих в гласа си.
— Галена! — отвърнах с хладен глас. — Вече познаваш Нейна светлост Офал и годеника ми, Негова светлост Идрис.
Не й дадох позволение да се изправи.
— Разбира се — каза тя.
После вдигна глава и аз я оставих да ме гледа. Чаках погледът й да се спусне към висулката на колието ми. Беше много по-веща в изкуството да държи емоциите си под контрол. Видимо стисна зъби, когато го видя, но не долових нищо друго.
— Благодаря за поканата — казах и най-накрая й дадох знак да стане. Когато се изправи, протегнах към нея празната чаша и изчаках да я вземе. — Храната е прекрасна.
А после се извърнах отново към Офал, без да й обръщам повече внимание. Самата Офал едва успяваше да сдържи смеха си. Долната й устна се разтрепери така, че се видя принудена да я прехапе. Не чух стъпките на Галена да се отдалечават, затова се извърнах пак към нея и наклоних глава.
— Мога ли да ти помогна с нещо?
Видях как стисна чашата така силно, че кокалчетата й побеляха.
— Не, Ваше Височество — отговори през стиснати зъби. — Насладете се на празненството.
Прекарах остатъка от нощта опиянена от успеха си, смеейки се заедно с Олаф и още неколцина приятели. Лесно беше да забравя, че не съм Марам, че това не са моите приятели, че това не е моят живот. Лесно беше да се насладя на всичко това — особено когато Идрис ме заведе да танцуваме. Когато стана време да се оттеглим, бях като замаяна от собствения си триумф.
— Яде твърде много захар — каза Идрис, докато ме водеше нагоре по стълбите.
— Не съм — отвърнах. — Просто чувствам, че тази вечер удържах победа.
Той въздъхна, но не каза нищо.
Изкъпах се с надеждата, че топлата вода ще ме успокои достатъчно, че да заспя, но не подейства. Когато излязох, увита с кърпи и със спуснати коси, дори не можах да се насиля да си легна.
Бях открила, че дневната, в която можеше да се влиза от покоите ми, свързва моите стаи с тези на Идрис. Той тъкмо беше застанал над масата, все още с мокра коса, и подреждаше една дъска за шатрандж.
— Реших, че може да поиграем — каза той. — Освен ако не си прекалено уморена.
— Трябва ли да играем на масата?
Високата маса никак не ми се нравеше, нито пък също толкова високите столове, които ватийците предпочитаха. Принцът тихо премести дъската на пода и отиде да вземе две възглавници.
— Изглеждаш уморен.
Той се настани на възглавницата и леко ми се усмихна.
— Тези събития ме изтощават. Но не съм чак толкова уморен.
— О?!
— Никога преди не ми се е случвало да погледна към отсрещния край на залата и да знам, че имам съюзник там — обясни той, без да ме поглежда. — Усещането беше… ново.
— Наистина ли?
— Знаеш ли, че придворните и благородниците в моите кръгове не дружат помежду си? — попита той с тъжна усмивка и някак далечен поглед. — Отначало се опитахме. Мислехме… Мислехме, че всички сме заложници, но ако се обединим, можем да укрепнем достатъчно, за да се опълчим на ватийците. Щяхме да си върнем крепостите, да отмъстим за семействата си. Ватийците бяха спечелили само защото не бяхме единни. Или поне така смятахме.
Протегнах ръка към неговата. Изражението му стана още по-отчуждено, но същевременно стисна дланта ми, сякаш му беше опора.
— Отне ни три месеца да разберем, че страхът е по-силен от лоялността. Някое момче изчезваше внезапно или пък нападаха някой по-незначителен род и тогава ни ставаше ясно, че ватийците са се добрали до някого. Че са ги наплашили и са ги настроили срещу останалите от нас. В края на първата година вече никой нямаше доверие на никого.
Не успях да прикрия ужасеното си изражение. Да си представя такъв свят ми се струваше невъзможно — независимо от факта, че вече живеех в него. Никога не се бях съмнявала в някого от приятелите си, никога не се бях питала дали някой от тях би ме продал на ватийците срещу обещание за пощада или безопасност. Знаех, че в ранния етап на окупацията това е било често явление, но сега…
— Съжалявам — казах накрая. Това беше всичко, което ми дойде наум.
Идрис поклати глава и погледна към дъската.