— А Марам… Не е ли тя съюзник?
При този мой въпрос той вдигна очи към мен, сякаш да каже: „Сериозно ли питаш?“
— Тя… не е надеждна. През повечето дни сме приятели. Или поне толкова близо до приятели, колкото бихме могли да бъдем. Но тя цени уважението на ватийските благородници много по-високо от моето. Което често ме поставя в трудни ситуации.
— Повече или по-малко трудни от ситуациите, когато спориш с нея? — попитах аз, победена от собственото си любопитство.
Той се ухили в отговор.
— Чудех се кога ще попиташ.
Не можех да не му се усмихна. Нежно прибрах една къдрица зад ухото му.
— Е, не смятах, че е от типа хора, с които останалите смеят да се карат.
— Обикновено е така — въздъхна Идрис. — Не знам какво ме прихвана. Тя коментира нещо по адрес на Фурат и аз избухнах.
— Избухнал си?
— Фурат и аз сме в горе-долу еднакво положение. Знаеш това. Попитах Марам дали мисли същото и за мен и тя се разгневи.
Отдръпнах се назад стъписано.
— Изненадана съм, че не ти е издрала очите. И че изобщо си рискувал да ти ги издере.
— Заслужаваше си — каза той, като вдигна поглед към мен. — Имам чувството, че сега… залогът е по-голям. Имам по-основателна причина да… да ми пука, предполагам. Лесно е да не правиш и да не казваш нищо. Не искам повече да избирам лесния път.
Усетих как шията ми поруменява и извърнах очи. Двамата замълчахме и стаята притихна, като се изключи пращенето на огъня. Идрис наруши тишината:
— Искаш ли да местиш първа?
Не проговорихме дълго след това. Уменията ми не се бяха развили дотолкова, колкото ми се искаше, и неведнъж ми се наложи да се наведа замислено към дъската и да се опитам да измисля план за бягство. Идрис беше методичен — бавно си проправяше път към моята територия през дъската. Ако някога получеше възможността да управлява истинска войска, бях сигурна, че ще бъде доста опасен. Търпението му ме изумяваше.
— Мамиш — смъмри ме той.
— Не мамя!
— Косата ти закрива дъската — обясни обвинението си и перна леко една моя къдрица.
За момент не можах да схвана какво има предвид. А после се разсмях и се дръпнах назад.
— Извинявай — казах и започнах да събирам кичурите, които се спускаха над раменете и по тила ми с една ръка. Той ме наблюдаваше така съсредоточено, сякаш очакваше да открие фигурка за шатрандж, скрита сред тях. — Никога преди не е била толкова дълга. Понякога забравям.
Устните му се свиха скептично.
— Мръщи се колкото искаш — продължих. — Но фермерските дъщери нямат времето, с което благородничките разполагат, за да се грижат за изобилие от коса. Майка ми ме подстрига през зимата. Защо си ме зяпнал?
Плитката беше едва наполовина готова, но знаех, че внезапно затреперилите ми пръсти няма да ми позволят да я довърша. Идрис се взираше в мен така, сякаш цялото му търпение е било изострено и превърнато в поглед, способен да реже метал. Същият поглед, с който ме беше гледал, когато бяхме в Уздад. Не се бяхме виждали от онзи следобед насам и частица от мен се изпълваше с радостен трепет при мисълта какво би могло да се случи. Останалата част от мен обаче…
— Не разбирам как някой би могъл да те сбърка с нея — проговори той най-после.
Очите ми се разшириха.
— Заради случилото се с Галена ли го казваш? Направих нещо не както трябва ли?
Той се засмя тихо.
— Не, в онзи момент беше съвършено копие на Марам.
— Какво тогава искаш да кажеш?
Той облегна брадичка на юмрука си. Пламъците на огъня хвърляха сенки по лицето му, така че можех да различа сянката на миглите върху бузата му, но не около самите очи. Омагьосваше ме както никой друг преди. Не просто исках да го гледам — исках да го докосна. Пръстите ми тръпнеха от желанието да се пресегна напред и да ги прокарам през косата му.
Той разтърси глава, сякаш се будеше от сън.
— Моите извинения. Държа се… По-уморен съм, отколкото смятах.
Отново можех да дишам, макар че не откъсвах очи от него. Изведнъж наистина бе придобил уморен вид — раменете му се превиха, заслони с длан очите си.
— Можем да продължим следващия път, когато се видим, ако искаш.
— Не знаем кога ще е това — каза той.
Опрях чело в неговото и преплетох пръсти с неговите още по-плътно. Единственият звук в стаята беше припукването на огъня. Пламъците увеличаваха контраста в чертите на лицето му — тъмнокафявите петънца в очите му, тънкия избледнял белег на брадичката му, черно-червеникавите оттенъци на косата му.
— Никога… Преди не мислех за предстоящата сватба с Марам — каза той. — Изглеждаше толкова далеч в бъдещето.