— А колко далеч е? — попитах, макар че не исках да чувам отговора.
— След като навърши осемнайсет и признаят правата й върху трона. Винаги съм…
Хватката му около ръката ми се стегна още повече.
— Какво?
— Бракът ми изглеждаше необходим — каза той почти шепнешком, сякаш се мъчеше да признае нещо пред самия себе си. — За Андала. За бъдещето й. Но сега…
Вдигнах длани към лицето му.
— Сега?
Не бях сигурна, че искам да чуя и този отговор.
Той не довърши изречението си. Вместо това се наведе напред и ме целуна. Изпитах облекчение, примесено с желание. Бях избягвала — и двамата бяхме избягвали това — да мисля за бъдещето ни, за това какво означаваше ролята ми като тайна имитация на неговата годеница. Избягвах да се вглеждам в собствените си чувства. Но го исках за себе си завинаги. Поне това можех да призная.
Вложих всичко от това чувство в целувката, стиснала плата на робата му с пръсти, докато ръцете му откриха косата ми и я разплетоха, сякаш бе искал да го направи още откакто започнах да я сплитам.
Когато най-после се разделихме, ми беше трудно да дишам. Положих ръка на рамото му.
— Всеки път, когато те видя, Амани, е като подарък, като отмора — каза той и прокара ръка през къдриците ми. — Но всеки момент, прекаран заедно, означава, че потвърждението на нейното наследство и бракът ни приближават все повече.
Тази мисъл ме накара да се поколебая и изличи досегашния радостен трепет. „Имаме ли избор?“ — питах се. Живеехме в света на ватийците и веригите им го бяха оковали за Марам. Беше обвързан с нея и титлата й по същия начин, по който аз бях свързана със сянката й.
— Имаме това — казах аз, като положих длан върху сърцето му. — Но светът ще реши какво ще стане с нас.
Той притисна устни към челото ми.
— Омръзна ми да оставям съдбата си в ръцете на света.
27
— Какво ти става? — сопна ми се Марам и се отдръпна, за да ме огледа. — Слушаш ли ме въобще?
— Какво?
Бях твърде разсеяна. Както в повечето случаи, Тала беше права и за това: не биваше да оставям дребните прояви на елементарна любезност от страна на Марам да приспят вниманието ми и да ми вдъхнат фалшиво чувство за сигурност. Не можех да си позволя да не внимавам в нейно присъствие.
— Извинете!
— Какво изобщо може да е погълнало вниманието ти така?
— Роклята? — направих немощен опит за отговор аз, докато се опитвах да си събера мислите.
Не биваше да я оставям да ме улови, докато мислех за Идрис и онова, което ми беше разкрил: че колкото повече й помагам, колкото по-големи успехи бележим заедно, толкова по-скоро ще го загубя.
Тя изсумтя презрително.
За втори път щеше да ми се наложи да се облека в традиционен ватийски стил. Този костюм не беше така строг, колкото последната официална рокля, но нямаше ръкави, а от раменете ми се спускаше тежко наметало, което този път минаваше не зад тях, а пред тях. Чувствах се оголена и никак не ми беше удобно, но присъствието ми се очакваше на предстоящото събрание на Ватийския съвет.
Марам можеше да се появи в кушаилски дрехи, но щеше да направи по-добро впечатление, ако предпочетеше тези.
— Може би ще е по-добре да отрежеш косата си? — предположи тя и подръпна отново наметалото.
— Тогава и вие ще трябва да се подстрижете — изтъкнах аз.
— Хм… Не, така е добре. Ще минеш за мен — каза тя и се отпусна небрежно назад на един диван до огледалото. — Не забравяй, че не бива да говориш. Трябва да слушаш и нищо повече. Не мога да ти позволя да изтърсиш нещо глупаво и да рискуваш положението ми.
— Ами ако вие бяхте там?
— Щях да съм си приготвила бележки и да съм готова да участвам — провлачи тя лениво. — Нали ще бъда кралица. Трябва да знам как да управлявам планетата си.
— Защо е толкова опасно за вас това събрание?
— Ще присъстват търговски представители от планети извън системата ни. Всичките са проверени, но Надин сметна присъствието ми за ненужен риск.
— Защо изобщо трябва да присъствате тогава?
— Това е изпитание от баща ми… Иска да знае дали мога да се справям с подобни неща. Ако наследя планетата, това ще бъде едно от задълженията ми.
Кимнах. Макар увеселението по случай рождения ден на Галена да беше протекло успешно, бащата на Марам не беше споменавал нищо за наследството й оттогава. Всяко събитие преди рождения й ден беше възможност да се докаже както пред него, така и пред останалите Висши ватийци.
— Освен това, ако не присъствам, ще оставя впечатлението, че съм слаба. „Ако ватийците не разполагат с достатъчно добра охрана да пазят наследницата на империята, защо да сключваме търговски договори, които да ни обвързват само с тях?“, и прочее, и прочее — махна тя с ръка пренебрежително.