Отворих очи. Инспекторът ме наблюдаваше загрижено.
— Имате ли нужда от време да си помислите, госпожо? — попита ме.
— Не — отговорих. — Искам да си отида у дома. Къде да подпиша?
28
В четири сутринта се надигнах и седнах в леглото. Не можех да си спомня и едничка подробност от кошмара, който ме събуди така рязко. Усещах само потискащо и опасно присъствие. Неопределено. Обгръщаше ме отвсякъде.
Но ето че отворих очи и видях, че съм в натруфената с тапицирани мебели хотелска стая. Часове по-рано при настаняването ми тук се качих и заварих двата куфара, изпратени от Есувейра. Беше шок да видя дрехите си, смесени с тези на изчезналия ми съпруг. Който ги бе събирал, не бе отделил дамско от мъжко облекло. Отне ми около десет минути да преподредя дрехите си и да подредя нещата, които щяха да са ми нужни до полета на другия ден. Докато сгъвах дрехите на Пол, не изпитвах нито гняв, нито болка, само пълна вцепененост. Помощник-консул Конуей — тя настояваше да я наричам Алисън — ме придружи до хотела в полицейската кола без обозначителни знаци, поръчана за мен от инспектора, след като подписах официалното изявление и позирах за снимка с него. „Случаят приключен“ казваше тя на света. Изтръгнала бях едно обещание от полицията — снимката да не бъде предоставяна на медиите, докато не съм вече на път към Щатите на следващия ден. Нямах желание да се взират в мен на летището. Исках да съм у дома, когато бъде оповестено, че съм излязла благополучно от пустошта.
— Много добре се справи там — похвали ме Алисън, като стигнахме в хотела. От управата ни предложиха чай, докато стаята бъде приготвена. — Искаха да приключат всичко това бързо и без усложнения. Доволни са, че им съдейства.
— Какво друго бих могла да направя?
— След преживяване като твоето… повечето хора биха показали признаци на посттравматично душевно разстройство. Много съм впечатлена, че не рухна пред инспектора и се владееше така добре.
— Разполагах с няколко седмици, за да се справя с най-лошото. И ще те помоля за услуга.
Обясних ѝ за семейството от пустинята, което ме бе прибрало, и дадох бегло описание на оазиса, който наричаха свой дом. Връчих ѝ останалите ми двайсет и осем хиляди дирхама и я попитах може ли да сътвори малко чудо и да уреди те да получат парите.
— Нищо не обещавам — отвърна ми, — но ще се опитам.
— Не искам властите да бъдат намесвани, те са малко подозрително настроени към правителството.
— Бербери ли са?
Кимнах.
— Откриването им ще е интересно предизвикателство.
— Може ли да те питам нещо направо?
— Разбира се.
— Полицията провела ли е издирване в пустинята близо до мястото, където съпругът ми е видян за последен път?
— Да, само че засега нищо не са открили.
Знаех, че под „нищо“ трябваше да разбирам, че не е имало труп, обгорен от слънцето и оглозган от диви животни.
— А този гид, който е видял Пол, описал ли го е подробно?
— Четох рапорта от службата по сигурност във Варзазат. Дава описание на мъж от бялата раса, към два метра висок, слаб, с дълга прошарена коса и няколкодневна брада. Прилича ли на съпруга ти?
Затворих очи и отново видях Пол с коса, падаща по раменете му върху бялата риза, докато бързаше за автобуса във Варзазат, и как при молбите ми да спре само ускоряваше крачка.
— Да, прилича на него.
— Разбира се, би могло да има друг бял мъж на тази възраст, с подобна фигура и коса, тръгнал към пустинята в този ден. Затова направих справка с колегите си от всички западни консулства и посолства тук. Няма изчезнал човек с такова описание.
Тя подбра много внимателно следващите си думи.
— Все още ли поддържаш твърдението си, че си го видяла по улиците на Варзазат по-късно този ден, няколко часа след предполагаемото му изчезване?
— Видях, каквото видях. Ала дали това, което някой от нас вижда някога, е истината? Или е онова, което искаме да видим?
Тя помисли над думите ми за момент.
— Повярвай ми, знам какво говоря, защото изгубих сестра си преди пет години при автомобилна катастрофа, в която аз бях пътникът — след като вече си преодолял първоначалната травма, тогава мъката изскача изневиделица и те сграбчва за гърлото. Не се изненадвай, ако сега, когато вече си вън от опасност, нещата станат малко трудни за известно време.