Настанена бях в суперстилен бутиков хотел, разположен по диагонал на галерията на Джаспър. Стаята бе истински паметник на минималистичния шик. Очакваше ме бутилка шампанско, която щях да отнеса като подарък на Рут, тъй като за момента алкохолът бе напълно извън сметките ми.
Огледах стаята и градския пейзаж, разкриващ се от огромните ѝ прозорци. Мислех си как трябваше той да е тук, да се радва на факта, че след десетилетия работа, през които не бе получил полагащия му се финансов успех и признание от критиката, нещата най-после се обръщаха в негова полза. Вратите на славата се отваряха пред него и фанфарен звън оповестяваше влизането му в нейния дом, за който той толкова силно копнееше.
Ала вместо да е тук с мен, бе нейде в необятната пустош на Сахара. В зовящата го безкрайност, към която бе избягал. Акт на изчезване, от който нямаше връщане.
Примигнах, усетила сълзи в очите си. Отидох в банята и наплисках лицето си, поставих си отново грим, грабнах коженото си яке и се отправих към изискания и моден квартал „Мийтпакинг Дистрикт“. Излязох на тротоара и само на метри пред мен на отсрещния ъгъл беше галерията на Джаспър. Изчаках светофарът да се смени. И точно тогава го видях. От другата страна на улицата. Облечен в бяла риза, широк памучен панталон, спускаща се по раменете побеляла коса. Ахнах. Казах си: „Това не е реално. Не може да е той“. Отново примигнах. Няколко пъти. И още по-напрегнато втренчих поглед в мъжа, стоящ на тротоара точно насреща ми. Малко под шейсетгодишен, висок метър и деветдесет и три, слаб, с дълъг френски молив в едната ръка и скицник в другата. Без да се замисля, извиках името му:
— Пол!
Той се обърна и погледна право към мен. Усмихна се. Беше така щастлив да ме види.
Изневиделица се появи такси и застана точно помежду ни, като блокира видимостта ми за миг или два. Когато отмина, Пол го нямаше вече.
Стоях и оглеждах всичките четири ъгъла в непосредствена близост. Нито следа от него. Втурнах се през улицата с мисълта, че може да е влязъл в магазин или жилищна сграда. Но наоколо нямаше никакви входове, където можеше да е изчезнал. Втурнах се обратно към хотела с мисълта, че може да е пресякъл, докато не съм гледала, после пак хукнах диагонално по улицата с надеждата, че можеше да ме е изпреварил към галерията на Джаспър.
Изтичах право натам. На рецепцията имаше жена с модерни очила и високомерно излъчване.
— Влезе ли някой току-що? — попитах я.
Тя ме огледа хладно.
— Не, освен ако не е бил призрак — отвърна.
— Идвам да се видя с Джаспър.
— О, нима? — подхвърли, като явно не ми повярва.
Но щом ѝ казах името си, поведението ѝ рязко се промени. Демонстрира подчертан респект, смесен с нервност, и ми каза да почакам вътре.
— Връщам се след миг.
Изтичах навън, убедена, че стъпя ли на тротоара, ще го зърна пред себе си. Усмихнат. Радостен да ме види. Щастлив да се отдаде на хубавите новини за него, за нас.
Ала на улицата, гъмжаща от излезлите привечер хора, Пол го нямаше. Огледах на изток, на запад, на север, на юг. Само преди минута той беше точно пред мен. А сега? Обратно в безкрайността.
Не беше делириум. Привидение. Мираж. Той беше там. Бях го видяла с широко отворените си очи.
Но кога ли очите ни действително са напълно отворени?
За автора
Дъглас Кенеди е роден през 1955 г. В Ню Йорк. Следва В Дъблин, Ирландия, където след дипломирането си основава театрална трупа, а по-късно е поканен за ръководител на един от най-престижните ирландски театри — „Аби“. Тогава именно започва да пише, а на 28-годишна възраст се отдава изключително само на писателска дейност. През 80-те излиза романът му „Живот назаем“ и му осигурява постоянно място сред най-продаваните автори на планетата.
Книгите на Дъглас Кенеди са преведени на 22 езика, някои от тях са филмирани. През 2006 г. получава най-високото литературно отличие на Франция — кавалер на Ордена за изкуство и литература, а през 2009 г. е удостоен с Голямата награда на в. „Фигаро“. Живее в Лондон с жена си и двете си деца.